Името Поп Мартин се среща в различни варианти в множество български селища, което дава основание да разглеждаме личността на поп Мартин, въпреки историческата му достоверност и осезаема реалност, още и като събирателен образ на народния закрилник, можещ всичко и побеждаващ навсякъде неверника поробител, отмъщаващ за поругана чест или нанесено зло и носещ заслужено възмездие над насилника. А, въпреки вариантите, условно бихме могли да отделим три основни типа предания за поп Мартин.

В ПЪРВИЯ ТИП попът не е от Батин, а от изчезналото днес съседно селище Брестова паланка (дн. с. Ценово, Русенско - б.а.). Някъде се споменава, че в Батин е свещеник, на други места това липсва. Почти навсякъде събитието се отнася към времето на кърджалиите и даалиите, а конкретният исторически повод - отвличането и потурчването от "русенския валия" на попадията и хубавата й дъщеря - винаги се фиксира върху християнския празник Петковден (14 октомври). Общото при всички разкази е, че след тази случка попът се разпопва и тръгва да мъсти за поруганата му семейна чест. Така се стига и до нападението от четата му, между селата Брестова паланка и Батин, над турската хазна, носеща събраните тогава данъци от Русенския край, до заповедта на "валията" съселяните му да го хванат и предадат, до техния категоричен отказ, опожаряването на с. Брестова паланка и масовото унищожаване на неговото население. Поп Мартин, естествено, не бил сред жертвите и след като четите на Вълчан войвода от с. Обретеник и на Петко войвода от с. Две могили, Русенско (оттам са четите, а не родните места на войводите - б.а.) се присъединили към неговата, мощта му нараснала и дълги години селяните от този край не плащали данъци на турците, а името на поп Мартин се изричало от тях с надежда и гордост. В края на това предание се посочва скривалището на поп Мартин край с. Брестова паланка, което било естествена скална пещера на два етажа, с дължина и височина от по 3 м, събираща 10-15 човека. Въпреки това, разказвачите посочват, че след време тази многолюдна чета се преместила за "по-безопасно" в "необятните гори на Делиормана".

Оттам вероятно станало и нейното движение към Балкана, където вече откриваме и

ВТОРИЯ ТИП предания за поп Мартин, можещи да достигнат там само чрез физическото присъствие на последния. И така, действието сега се развивало на типично място - в дебрите на българския хайдушки Балкан. В планинското селце Разпоповци край Елена - родното място на писателя Емилиян Станев, артиста Георги Георгиев - Гец, художника проф. Иван Петров и множество още известни именити българи - върху една каменна плоча в къщата на Марин Спасов били изсечени словата "Поп Мартин от Батин". Това явно е бил подписът на попа. А преданието било разказано на проф. Иван Петров от съселянина му Стефан Иванов. Независимо от предимно общия характер на нещата, с промяната на мястото се изменили както действащите лица, така и случката. Видяхме вече от посочения надпис, че родното място тук, за разлика от първия тип предания, е строго фиксирано и то е именно с. Батин. Другото различие е в персонажите. Прави впечатление, че тук отсъства дъщерята на попа. "Красивата жена", заради която текат събитията е попадията. Похитител сега е "търновският валия", независимо че и в конкретния случай тази дума е изпразнена от реалното си историческо съдържание, понеже през посоченото "кърджалийско" време е нямало валии. Вероятно и тук, както и при първия тип предания "валия" е местният големец - спахия, паша и т.н., дошъл до нас с това название чрез преданията, създадени след 1864 г., когато Мидхат паша за първи път експериментирал закона за вилаетите на българска земя с образуването на Дунавския вилает, обхващащ земите между Дунав и Стара планина чак до гр. Ниш, със седалище Русчук и първи валия Мидхат паша. По-нататък действието в този тип предания също било различно. Така нареченият "търновски валия" съгледал хубавата попадия, когато събирали данъците от християнското население в Елена. Той поканил попа и жена му на вечеря, след която валията казал на поп Мартин, че жена му не желаела да си тръгне и оставала в харема му. Попът си отишъл сам и окачил на един кол в своята градина калимавката си с думите: "Нито съм те слагал, нито съм те махал!", с което скъсал със свещеничеството и поел по славния, но труден път на народен закрилник. След като свързал четата си с тази на Вълчан войвода, именуван в тези предания Велко войвода, двамата заедно изготвили до "търновския валия" фалшива заповед, според която той трябвало веднага да се яви с прислугите, имуществото и харема си в Одрин за заемане на по-висок сан. "Валията" се хванал в капана и потеглил с целия си антураж през Твърдишкия проход за Одрин. На най-високото място на прохода - Превала - четниците нападнали турците и ги избили. Оставили само попадията, която поп Мартин окачил на един бук и къс по къс я нарязал, докато издъхнала, като не спирал да изрича словата: "Ако ми беше вярна, трябваше или да го убиеш, или да избягаш!". От този ден поп Мартин се изгубил. Никой повече не го видял, а селото, в което живял, нарекли Разпоповци - да носи вечно спомена за неустрашимия поп Мартин от русенското село Батин и неговата хубава, но невярна и продажна съпруга. ' * '

ТРЕТИЯТ ТИП предания са смесица между първия и втория. Тук родното село също не е конкретно назовано, а присъства само като част от Русенския край. Плах белетристичен опит да го изрече е направил писателят Н. Хайтов в книгата си "Хвъркатото корито", но жестоко е сбъркал, записвайки никога не-съществувалото с. Батия, Русенско за родно място на поп Мартин. Твърде вероятно е с. Батия да е точно с. Батин, но, така записано, ние просто няма как да го употребим. Както и при втория тип предания, и тук попадията е хубавица невиждана. Съзрял я русенският, а не търновският паша или кадия, а не валия, когато гостувал в поповата къща в Батин и още тогава решил да я отнеме. Поканил ги на гости в Русе и когато отишли, отвели попадията в харема при жените, а пашата и попът останали да се гощават. Три дни яли и пили, а в това време упоили попадията, отрязали й косите и я потурчили. Когато попът решил да си тръгва и си подирил жената, казали му, че сама се е потурчила. Той се развикал, но го набили и изхвърлили. От този ден поп Мартин отишъл в дружината на Вълчан войвода и започнал да мисли за отмъщение. Следващият момент фиксира именно този акт, като мотивът с фалшивия ферман за служебното издигане на местния големец и привикването му по този повод в Цариград, а не в Одрин, също присъства.

Различно е, обаче, самото отмъщение. След като причакали кочията с пашата и жените му в горите под Разград и избили сеймените, поп Мартин жестоко се разправил, този път не с попадията, а със самия паша, като не жена си, а него рязал парче по парче, докато издъхне. Оттук нататък попът станал пряк помощник на Вълчан войвода, негов пръв довереник и съветник и заедно с Рада Бараш-ка или Бойка войвода, каквато станала впоследствие, обирали турските хазни и мъстели на освирепелите османлии.

И точно тук, сякаш, преданията завършват. И иде ред на легендата. А тя, както знаем, е способна на всичко. От написаното дотук разбрахме как поруганата семейна чест на батинския поп Мартин го направила хайдутин и народен зак-рилник. Той тръгнал да мъсти за себе си, а както почти винаги става, отмъщавал и за безбройните свои озлочестени братя и сестри българи. Поп Мартин тръгнал от с. Батин, минал през русенските села Ценово, Обретеник, Две могили. След това го срещаме в Делиормана, в Еленския, Габровския, Тетевенския балкан. Доста време се подвизавал и в Странджа планина. Н. Хайтов го запраща в родопските села Забърдо, Избегли, Нареченски бани, Устово, покачва го на една скала над Дряновския манастир, където ни кара да прочетем: "Тука си обръсна попа брадата и многу плака", за да може накрая да заключи, че ако се съберат всички предания и легенди за поп Мартин и Вълчан войвода, ще се окаже, че няма край в България, където те да не са се подвизавали и отмъщавали.

И наистина е така. В началото на нашето писание за легендарния поп допуснахме възможността той да бъде разглеждан като събирателен образ на сиро-машки закрилник, а в края сме длъжни да заявим, че това е така. А истината? Ето я и нея. След като знаем, че Вълчан войвода е роден през 70-те години на XVHI в. в с. Паспалево, Лозенградско и че поп Мартин е бил негов пръв помощник и съветник, като действат в конкретен исторически момент, логично можем да предположим, че попът е роден някъде към 70 - 80-те години на XVIII в. или по-точно през 1778 г., за да може в началото на ХГХ в. да бъде вече хайдутин. От всичките изброени дотук източници може да се заключи, че поп Мартин наистина е от с. Батин, още повече като се има предвид, че само тук и в с. Разпоповци, Великотърновско има останали фамилии Папазови. А че красотата на неговата съпруга или съпруги (както ще видим по-нататък в нашето предположение, че попът повторно се е задомил в с. Разпоповци) е наследена днес от батинските и разпоповските жени и девойки - това няма как да не се забележи и не буди никакви съмнения. Случката с потурчването, пък, със сигурност не е ставала само с попадията, която, най-вероятно, също е събирателен образ на насилваната през робството българка. По-нататък събитията, без съмнение, са ставали така, както са описани за всеки регион, а дали валията, пашата, кадията или попадията са били рязани от попа на парчета е навярно важно за местните жители, но за оформянето на историческото съзнание е валиден единствено актът на отмъщението и въздаването на заслуженото възмездие над потисника. След този безспорно най-впечатляващ момент от биографията на поп Мартин, присъстващ по един или друг начин във всички предания, той, както вече знаем, направил чета, с която действали из Батинския район и Делиормана, а впоследствие се присъединил към дружината на Вълчан войвода. Там поп Мартин станал пръв довереник, съветник и записван на нишаните на укритите тайни Вълчанови съкровища.

Това, според Иван Богданов, се случило през 1810 г., когато след провалянето на Странджанския договор, Вълчан войвода се оттеглил в Еленския балкан. Всичко навярно тъй е било, но може би именно тук трябва малко да се задълбочим. Преглеждайки отново типовете предания, описани по-горе от нас, ние не може да не забележим основните разлики именно в този момент - след похищението над попското семейство. Прави впечатление, че само при първия тип предания поп Мартин тръгва сам със своята чета и отмъщава за поруганата семейна чест, след което съединява четата си с тази на Вълчан войвода. В следващите два типа актът на публичното отмъщение се осъществява след съединяването на четите на поп Мартин и Вълчан войвода. Какви изводи следват от това? Първо, след като уточнихме вече, че поп Мартин е от с. Батин, ние приемаме за най-достоверен именно първия тип предания, което, обаче, не изключва правилността и на другите два. Просто е станало следното. Случката с попадията вероятно води началото си от Русенския край и е вървяла с попа навсякъде, където е бил. Затова я срещаме в толкова варианта. Най-логично е попът сам да е тръгнал да отмъщава за това похищение, както са правили почти всички насилени българи, станали впоследствие легендарни народни закрилници. Към този процес са се присъединили и други поругани български синове, каквито тогава е имало в изобилие. Така се стигнало до въпросното публично отмъщение, след което четите на поп Мартин и Вълчан войвода със сигурност са се съединили. Доказателство за това намираме в думите на Ив. Богданов, който в споменатия му вече труд посочва, че преди да се оттегли в Еленския балкан "начело на малка дружина Вълчан бродил по цялото протежение на важния път Силистра - Одрин - Чорлу, но се подвизавал и в Странджа, Родопите и Беломорието. От това следва, че поп Мартин, заедно с Вълчан войвода и, може би, Петко войвода наистина са действали в Русенския край, Делиормана, Странджа, Родопите и Беломорието до 1810 г. След тази дата, пренесена вече в Еленския балкан и станала многобройна, към която с хора се включила и Рада Барашка, дружината на Вълчан войвода продължила своята смела борба срещу насилника, когото нападала, побеждавала и унищожавала. Точно в този момент изгряла звездата и на смелия батински поп Мартин, който заради качествата и способностите си станал пръв довереник и съветник на Вълчан войвода. А през времето с него вървяла и случката, станала заради попадията му, която навсякъде, където се е появявал се е разказвала и така получила своите различни варианти. Вероятно най-трайно тя се задържала в еленското селище Разпоповци, приело името на разпопения поп и оставило там неговите наследници, носещи фамилията Мартин Папазовци.

В Еленския балкан поп Мартин трайно се вписал във Вълчановата дружина, но свързването му с Вълчан войвода, както вече посочихме, станало малко по-рано. Тук авторите имат удоволствието да посочат и точната дата. Това е 1808 г., а доказателството намираме изписано от самия поп в нишаните, които направил по поръка на Вълчан войвода,за да обозначи скритите от него съкровища, които като потрябват да може да ги намери. А началото на това дело, както поп Мартин го е записал, започнало в "лето господне 1828". След като предположихме по-горе, че поп Мартин е роден през 1778 г., тук вече убедително може да твърдим, че в посочената от него 1828 г. той би трябвало да е изпълнил достойните 50 земни човешки лета и се е намирал в началото на края на разцвета на жизнената си мъжка сила. Бидейки единствен книжен от дружината, той с право получил доверието на Вълчан войвода да списва нишаните за укритите му съкровища, а смелостта и юнашкият дух на попа заслужено го направили негов пръв довереник и съветник. Цели двадесет били годините, прекарани от поп Мартин в компанията на Вълчан войвода, а доказателството е следното: "Преди двадесет години - пише той сред нишаните през посочената вече 1828 г. - на път от Цариград за Солун се другаруват в гемията с дядо Ставрус. Гърка пита Вълчан знае ли балкана към Троянския проход. Вълчан му дума, че на пръсти." След това поп Мартин описва как намират посоченото от гръка злато и как Вълчан войвода убил своя съдружник, който искал да употреби имането за други цели, а "Вълчан дума не дал да се дума за пилеене на златото, кат му е на акъла да освободи Българското". И това злато, обаче, не стигнало за високата цел, която си поставил воеводата, поради което той "заповяда да се сбира дружина от все пострадали окумушлии хора." "И тъй с времето можа и мене..." - това е записал поп Мартин през въпросната 1828 г., а, връщайки назад посочените от него "преди двадесет години", ние със сигурност можем вече да посочим, че връзката му с Вълчан войвода датира именно от тази косвено посочена тук година - 1808-ма. Но двадесетте години с Вълчан войвода, през които "Взехме много хазни и убрахме много чифлици. Бастисахме зли човеци." са вече отминали. Те са били достатъчни за батинския поп да мине през всички несгоди на хайдушкия живот, но да се съхрани и да стане дясната ръка на воевода-' та. Не му е било лесно, защото "Страшен човек е Вълчан... Той кат се ядоса сече букачка като врат с ятагана наведнъж с един удар... Колкото е висок толкоз е силен... мъж дето рядко се ражда... Пъргав е като котка. В тъмното повикаш ли истрелва силяха, а като размахне ръка и метне ножа дръви като ръката отсича." Но въпреки тези качества на своя господар и съзнанието, че всеки миг може да е последен за него, а може би именно за това, защото Вълчан войвода вече "намери колая на всички от четата. Лека им пръст. Остави саде мене и Фатмето (втората съпруга на воеводата, туркиня, тогава 16-годишна - б.а.), поп Мартин не се страхува от Вълчан и успява сред текста на нишаните да остави свои писания, характеристики на времето и хората около него, което единствено днес ни дава възможност да правим настоящите изследвания. Дали съзнанието му за историч-ност или страхът, че всички тия, заслужаващи внимание факти, събития и личности, ще изчезнат в забвението заедно с тях са били водещи при осъществяването на това безспорно значимо дело, не се знае. Знаят се единствено записаните негови слова:

 "Страшен човек е Вълчан.Той не знае че писвам тия други работи тук на тапиите, но аз искам да се знае целите тия работи за него щото нещо ме блазни че туй ще ми е последното писане и не ща мога разказвам веки. Чини ми се че и мене може да убие." След това предположение той доразказва своята и биографията на Вълчановата дружина и, завършвайки с думите "До тук словата са мои, отдире са тия дето нявга ще вършат работа", продължава добросъвестно да описва богатствата и начините за тяхното откриване. Най-накрая е изписал: "Аз поп Мартин.Русчук". Но това "Русчук" е употребено тук като регионално понятие, в смисъл на Русенски край, което потвърждава, а не изключва извода ни, че родното място на поп Мартин е с. Батин, Русенско. Погрешно е да се смята, че тези писания са правени в Русе, защото попът изрично е записал: "Сега сме живи саде Вълчан, Фатмето и аз. Те с Вълчана тръгнаха за Синия вир за пъстърва, а мене ме тегли да пиша. Работа друга нямам...". Тези слова сами потвърждават, че всичките поп Мартинови слова са били писани именно в Балкана, при Вълчан войвода и Фатмето. Но какво е станало с попа, след като е изписал нишаните? Какво е станало с Вълчан и Фатмето? "Останахме саде тримата." - не случайно попът е записал това няколко пъти. Но тук е продължил ето как: "Аз поп Мартин, Вълчан и Фатмето. Тя ще му изяде главата." Тук могат да се направят множество предположения, особено ако се прибавят и следващите поп Мартинови слова: "Тя е най-млада и ще е късметлия."

И така, поп Мартин се родил през 1778 г. в с. Батин, Русенско. Там се оженил за невижданата хубавица Койка, от която имал прекрасен син, но русенският паша - аянът Исмаил Тръстениклио глу - я взел в харема си. При удобен случай разпопеният след случката поп ги нападнал със своята чета. Убил пашата, а съпругата си рязал на парчета, докато издъхне, защото смятал, че му е изневерила. Това станало на 16.08.1806 г. в обретенските гори "Чолак дере", през които Тръс-тениклиоглу минал на път за Цариград, където отивал да го повишават. След това събитие поп Мартин събрал през 1808 г. четата си с тези на Вълчан и Петко войвода и от Русенския край, постепенно през Делиормана, Странджа, Родопите и Беломорието стигнал през 1810 г. до Еленския балкан и станал пръв Вълчанов довереник. Задомил се отново в еленското село Разпоповци, приело това име след неговата смърт. Оставил и тук поколение и в продължение на 20 години всявал страх у поробителите навсякъде, където се появял, а името му станало легендарно и известно по всичките български земи. Въпреки доверието, което му имал, от страх да не издаде скритите съкровища, бил убит някъде към 1830 г. от Вълчан войвода, а тялото му вероятно е погребано край тревненските колиби Бърдарите.