КЪДЕ, КОГА И КАК СА СЕ ПОЯВИЛИ КЪРДЖАЛИИТЕ

Думата „кърджалия" е останала в нашата история като синоним на опустошение, ужас и разруха от ония времена, когато кърджалийството е преоравало с меч и обгаряло с огън земите от Дунав до Бяло море и от Ниш до Цариград.

Тази дума е обяснявана различно: едни от авторите, които са се занимавали с този въпрос. твърдят, че „кърджалия" идва от „кър-чали"; „кър" - поле, и „чали" - разбойник.

Други я извеждат от „кърджа-Али"; „кърджа" - сив, възсивкав, сур, и собственото име „Али", т. е. сурият Али.

Има обаче и една трета, но по-малко убедителна възможност за тълкуване на тази дума, а именно от „кърджа-оваллй", както са наречени кърджалиите в един ферман от 1805 година; от „кърджа" - сив, възсивкав, сур и „ова” - земя, поле, пустиня, т. е. жители на сурата земя нлн накратко „суро-полци".

И наистина, прозвището „сура земя" удивително приляга за Източните Родопи в районите на Джебел и Кърджали, където сивочервеннкавите подпочвени скали и вулканичната пепел „трае" дават колорита на цялата планина между Хасково н Крумовград.

Тая земя — съжулена от пороища, камениста, суха и препечена, възсивкава, а на места възжълта (сура), никога не е била щедра към своите обитатели, често ги е обричала на глад и принуждавала да сн набавят храната с оръжие в ръка.

Особено често взело да се случва това през втората половина на XVIII век, по време на започналата в 1768 година шестгодишна война между Русия и Турция.

Турската феодална войска по туй време се издържала чрез събираните ог населението реквизиции на фураж, продукти и добитък, които - при всеобщата корупция в администрацията и войската - се превръщали н безжалостно ограбване на разположени го по пътя на войските селища.

Немотията през 1773 година една година преди свършена на шестгодишната война стига дотам, че с нарочен ферман е било забранено купуването и продаването на добитък в империята, докато не се изплатят реквизициите за войската.

Не е известно дали гладната войска е била задоволена по този начин, но се знае, че именно през 1773 година започват ония първи масово-разбойиически нападения в Югоизточна Тракия, които представляват далечните прогьрмяваиня на разразилата се по-късно кърджалийска буря.

За тия първи разбойнически нападения научаваме от едно донесение на върбишкия султан Дьовлет Гирай до висшите военни власти на Отоманската империя, в което ги уведомява, че възложената му задача да събере войска от своите владения във Визишко не е изпълнена докрай, защото част от събраните войници са се разбягали и присъединили към „разбойниците", а след това заедно с тях нападнали и разорили много села в един значителен район на Източна Тракия,

Това е все още хиляда седемстотин седемдесет и трета година! Отсега нататък ще минат две цели десетилетия до бурната 1793, когато името „кърджалия” ше прогърми с пълна сила над обляната в кърви и замъглена в пожарищни димове Румелия, а през това време прозвището „узунджаабал-хаскьойски (хасковски) разбойници” (както са се наричали кърджалиите и началото) ще се чува все по-често и ще звучи все по-зловещо.

Седем години след инцидента във Визишко от един документ, издаден през 1781 година, научаваме за избухнали размирици в казите (околиите) Султанери, сегашното Крумовградско, Гюмюрджина, Димотнка и Узунджово, Като се има предвид, че казата Узунджово (Узунджаабал Хаскьой или просто Хасково) обхваша голяма част от Североизточните Родопи, а казата Султанери - югоизточната им част, то ясно е, че средището на новия бунт е безплодната сура земя — „кърджа-овата в Източните, „кърджалийските* Родопи, от където започват смутовете, известни под названието „кърджалийски"

Отбелязаните преди 1781 година размирици в Хасковско и Източните Родопи през следващите две години се разпалват още повече и обхващат през 1783 година вече не две, а двадесет съседни на Хасково кази.

За потушаването им са изпратени големи войскови части, население е обвинено, че „живяло в мир с разбойниците” и заплашено с голяма парична контрибуция, ако не се включи в борбата за тяхното „кзкорениване".

Че взетите мерки не дават резултат, се вижда от резюмето на един доклад, съставен вероятно през 1785 година, откъдето става ясно, че една голяма група „разбойници и насилници заедно със събраните при тях арнаути и планински твари" под предводител ството на Арабаджиоглу, Кавардинклъ Халил, Гяур Хасан, Деведжиоглу и неколцина други „нападнали казата Узунджа-абад Хаскьой, опожарили селата, избили жителите, ограбили имуществото и вършили още редица подобни престъпления".

„Както преди - четем по-нататък в същото резюме, - така и сега се е излязло срещу тях. като било събрано всенародно опълчение, но вследствие на тяхната (на разбойниците) многобройност се оказало невъзможно да им се противодействува" и те продължили да нанасят „непоносими насилия и злодеяния”.

По-нататък се споменава, че половината жители на казата Хасково се разбягали по други кази, а самата каза „се намира в ръцете на разбойниците”.

Одринският бостанджибашня (нещо като главен инспектор на областната полиция) бил натоварен с умиротворяването иа Хасковската и на другите засегнати от размириците кази, но населението се противопоставило на тази помощ, защото „с оглед на недостига на зърнени храни и по причина на това, че трябва да се вземат провизии от жителите, както е ясно от предишния опит, този бостанджибашня подобно на споменатите разбойници ще разори споменатата каза н намиращите се наоколо места, ще причини щети на сиромасите и ще получи печалби...”

И се предлага на бостанджи-башнята едно доверено лице на жителите да бъде натоварено с преследването на разбойниците, като му се даде власт да наказва със смърт всекиго, „който би бил уличен като укривател на споменатите разбойници".

От всичко това се вижда, че „размирниците" нападат не за първи път, много са мощни и че изпращаните на помощ бостанджибашии със своите реквизиции, зулумства и грабежи са по-опаснн дори от разбойниците и по тази причина населението предпочита ... разбойниците. ..

Това е всъщност и главното обяснение на факта, дето размирниците са така „неизкореними" и неуязвими.

Ето защо размирниците вместо да намаляват, увеличават се, стават все по-дръзки и още същата година една дружина „хасковски разбойници" начело с Хаджи Ибрахимоглу, Ак Осман и споменатият вече Каварджиклъ Халил нападат отново града Хасково и извършват там „ред безчинства".

Във връзка с това ново нападение над злочестото Хасково там идва одринският бостанджибашия, за да организира борбата с насилниците, но докато се накани да ги преследва, те отлетяват на бързите си кончета към беззащитните села в Пловдивско, Новозагорско и Старозагорско, оставяйки зад себе си нови пожарища и пепелища.

В Казанлъшко същите „хасковски разбойници" ограбват и предават на огън Енина, Мъглиж, Черганово и други няколко села; опитват се да проникнат в самия Казанлък, водят бой с войските на бостанджибашията и привлечените спомагателни сили от Нова Загора, Стара Загора и Чирпан.

След това те отстъпват и се укрепяват в едно новозагорско село, оставили на бойното поле петдесет души мъртви, сред които и един от главатарите — Каварджиклъ Халил.

Датата на документа, където са описани въпросните събития, е 24 октомври 1785 година, което означава, че споменатите преди подвизи на Каварджиклъ Халил във връзка с разоряването на казата Хасково са станали вероятно през лятото на 1785 година.

Интересното в този документ от 24 октомври 1785 година е, че за първи път безименните досега „разбойници, върлуващи в източнородопските околии Димотика и Гюмюрджииа, се обозначават като „хасковски разбойници".

Става ясно освен това, че те са наистина многобройни, щом като одринският бостанджибашия не е могъл да се справи с тях, та е викал на помощ аламдарите, кърсердарите и пъдарите от Новсзагорско, Старозагорско и Чирпан (всеки отряд горе-долу от по двеста души) и въпреки това размирниците" усляват да му се изплъзнат.

Докато в Казанлъшко трае преследването на хасковските разбойници, в пострадалите кази се чете заповедта на бостан джибашкята за тяхнато залавяне, като се предупреждават „аяннте и забитите", че ще изтърпят строго наказание, ако биха се противолоставяли, а местното население се обвързва с паричен залог, че ще съдействува на властта.

Заслужава да се изтъкне още една подробност в предохранителните заповеди на бостанджнбашията, а именно - предупреждението, което нензменно се отправя към „аяните и забитите от селата в планинските нахии (общини)", че ако те не окажат съдействие при избавянето на разбойниците, ще бъдат строго наказани.

Това неизменно предупреждение говори, че много от аяннте и въобще провинциалните управници още през 1785 година са били скрити или явни помагачи на разбойниците, а това е един от най-ярките симптоми за настъпилото по туй време пълно разложение сред турската феодална администрация.

Вижда се от всичко това, че кърджалийството е налице преди още Селим III да се възцари през 1789 година на султанския престол и да оповести своите реформи (през 1792).

Кърджалийството е налице и застрашава не отделни хора и селца, а цели градове и кази, има своите предводители, своя тактика и все повече зрее, въпреки гръмките изявления и предупреждения на одринския бостанджибашия, въпреки заплахите към местното население и към вироглавите аяни от нзточнородопските околии.

Събитията ще ускоряват това „зреене", на първо място - новата война, която през 1787 година Турция захваща с великите европейски сили - Русия и Австрия.

Незапочнала още войната, и румелийските пътища отново се задръстват от тръгналите на бой с „неверниците" феодални пълчиша.

Селата отново се напълват с бирници, мародери и качади (дезертьори), а към всичко това се прибавя избухналата в Румелия през 1788 година чума, която заедно с другата* „втората чума - войската", прави положението на местното население отчайващо.

Ето какво пише по този въпрос граф Фарнер дьо Совбьоф, който през лятото на 1788 година прекосява Румелия по пътя от Истамбул към Белград:

„Войската на турците - пише той, - която е научена да върши, когато върви по пътя си или когато бяга от редовете, най-страшни безчиния и опустошения, бе толкова ужасила населението в българските планини (Родопите), че то бе напуснало своите села и жилища.

Други бяха потърсили убежище в някои градища, за да се спасят от необуздаността на тия, които ги бяха изгонили от селата им, отвлекли стадата им и изкарали добитъка им за прехрана на войските.

Докато трае войната, те (селяните) не са в състояние да заемат пак напуснатите си жилища, да обработват опустошените полета."

Мрачна е тази картина, но още по-мрачна е била тя в края на злощастните войни - петгодишна с Австрия и шестгодишна с Русия, - когато след подписването на мирния договор в Свищов с Австрия, през 1791, и с Русия, в Яш през 1792 година, Турция е трябвало да оттегли еничарските гарнизони от пограничните области.

Именно при това изтегляне на еничарите към Истамбул, на минаване край Хаскьой (Хасково) те се разбунтували и така започнали - твърди се в нашата историческа литература - кърджалийските смутове в Румелия.

Сега е вече известно от по-новите изследвания на кърджалийството (на В. Мутафчиева и др.), че то е започнало не с еничарските бунтове през 1791-1792 година, а много порано, а тези бунтове дали само един допълнителен тласък на кърджалийския метеж, вливайки в него нова сила в лицето на недоволните еничари, които отсега нататък ще бъдат верни съюзници на кърджалиите в общата им борба срещу обявените от султан Селим III военно-административни реформи в Османската империя.

В какво се състоят тези реформи и защо еничарите, а заедно с тях и кърджалиите, се обявяват срещу тях?

Работата е в това, че след няколко катастрофални войни с Русия и Австрия възцареният през 1789 година султан Селим окончателно се убеждава в негодността на турската феодална войска и решава да създаде обучена по европейски образец, годна да се противопостави на мощните европейски сили, редовна армия - „низами джедит".

За да набавят огромните средства, необходими за издръжка на новата войска, Селим увеличава дакъка върху на кои от най-употребяваните стоки, като кафето, тютюна, виното, ракията, овчето месо, копринените тъкани, жълтите марокенени обуща и др., а освен това облага с паричен налог и феодалните чифлици.

Прекият резултат от тия военно-административни и данъчни реформи е, че султанът изправя срещу себе ся и срещу реформите току-речи всичко живо в империята: еничарите, които предугаждат в „низами джеднт” своя недалечен край, самовлзстните паши, които е трябвало да се превърнат в чиновници, обложените с налози големи феодали-земевладелци н най-сетне народът, който е трябвало да понесе на плещите си увеличените цени.

Всеобщото недоволство било умело разпалвано от висшите духовници (улемите), които виждали в новите реформи отстъпление от Корана, от свещените закони и въобще от „дин-исляма" и открито проповядвали бунт.

Един от първите, развял знамето на отцепничеството и бунта през 1792 година, е еничаринът от видинския гарнизон, бошнакът-потурнак Осман Пазвантоглу.

По-сетне ще последват неговия пример анадолските паши Джезан и Абдуля, епирскнят Али паша, египетският Мехмед Али, шкодренският Мохамед Бошатлъ и други, но нито едно от тези отцепннчества не може да се сравни с видинското на Пазвантоглу, което ще окаже най-силно влияние върху кърджалийските метежи в Румелия и ще разтърси най-силно Османската империя.

На всичко това идва и едно природно бедствие - голямата недородица на жито през сушавата 1792 година, която причинява страшен глад в Родопите, особено в нейните югоизточни покрайнини и дава последен тласък на кърджалийската лавина.

От височините на Алъкьой се спущат въоръжените дружини на родопчанина Мехмед Синап, а от гънкнте на Североизточните Родопи - „кърджа-овалиите" под предводител ството на неизвестния до тоя миг Емин ага, наречен по-късно „Балталъ" (Секирджията, брадварина).

Първо изпитало удара на кърджалиите хасковското село Иробас - родно място на Кара Иван, един от Еминовите бюлюкбашнн, измамен годеник, който имал да разчиства и лични сметки в туй село.

Кърджалиите проникнали в Иробас тихомълком, като да били мирни пътници, събрали се на селския мегдан, започнали да бият тъпани и да свирят на зурни.

Привлечени от веселата музика, любопитните и наивии иробасчани започнали да се трупат на мегдана около странните гости, а когато всички се събрали (било неделен ден и хората били свободни), кърджалиите се втурнали да убиват и грабят.

Екнало селото от гърмежи, ревове, писъци и плачове: едни се опитвали да бягат, други припадали на молба, трети давали мило за драго, за да се спасят, докато грабежът свършил, хубавите жени и моми били отбрани и завързани, а селото подпалено.

Измаменият годеник Кара Иван заклал пред очите на бившата си годеница мъжа и, а самата нея взел като своя пленница и наложница.

Разказът за този първи кърджалийски подвиг на Емин ага и за живота му изобщо е достигнал до нас благодарение на оня съшия Кара Иван от Иробас. След като ходил дълги години с Еминаговата дружина бюлюкбашия, на старо време той отново се прибрал в Иробас и там през 1867 година, вече старец, разказвал своите кърджалийски подвизи и патила на местния учител Нестор Марков.

Така са се появили на бял свят първите записки за Кърджалъ Емин ага Балталъ (Секирджията).

От тия записки или по-право от досега издадените, изградена върху тия записка публикации на Стоян Заимов и Иван Добрев за Емин ага, ние узнаваме, че след „бастисването” (съсипването) иа Иробас неколцина спасили се от клането селяни потърсили убежище в Хаскьой (Хасково), където разказали за токущо преживяното кърджалийско нападение.

Новината стреснала не само гражданите иа Хаскьой (Хасково), но и властите.

Свикан бил незабавно градският съвет, който взел под ръководството на каймакама енергични, смели и разумни мерки за отбраната на града: въоръжено било цялото годно за бой мъжко население на Хасково, включително „раите" - българи, и започнало трескавото укрепвне на града с камъни и дървени прегради („митиризи").

Докато разнесат Емииаговите кърджалии иробаската плячка по своите свърталища и да се нарадват ва заграбените оттам робини и робинки, хасковци успели да организират отбраната си и успешно да отблъснат първия прастъп на горските разбойници „дагли-ешкияси” или просто - „далиите, както ще бъдат наричани те отсега нататък в званичните турски документи („даг" е на турски планина, «даалия" ше рече гарец, горянин, балкаиджня - а „ешкинаси” - разбойник) .

Въоръжените хасковци под командата на опитни в бойното дело сеймени се били добре, но това само отсрочило кървавата разплата, защото по късна есен („касъм вакти" - Димитровден) кърджалиите отново се появили пред Хасково тоя път смного по-големи сили, под личната команда на Емин ага и двамата негови бюлюкбашии - Кара Иван и Кара Георги.

Докато главните кърджалийски сили приближавали градските укрепления откъм изток, от запад, по пьтя за Елехча се появила грозната кърджалийска кавалерия, очевидно с намерението да нападне в гръб защитниците на града. При създалото се опасно положение първенците на Хасково взели решение да предложат на Емин ага откуп петдесет хиляди гроша, за да не влиза в града.

Агата предпочел да вземе готовите пари вместо да рискува в една все пак несигурна битка с въоръжилия се град и за обща радост на разтревожените хасковчани кърджалийската обсада била снета.

Оттук нататък името Емин ага или още Еменаа с всичките му по-сетнешни украшения и прибавки, като например „Кърджалъ" (кърджалийски), „Балтадъ” (брадваринът), галеното „Еминджик” и други, няма да слезе от устата на хасковци, пък и не само на хасковци; с течение на времето то ще се превърне едва ли не в символ на метежа, опустошението, унищожението и анархията.

КОЙ Е ЕМИН АГА

По въпроса за родното място на Емни ага твърденията са най-различни. Едни смятат, че той е дошъл от Македония, други - че е от драмските села, трети сочат за негово родпо място селото Мандра Хасковско, а Георги Димитров пише в своя двутомник върху историята на „Княжество България", че Емин ага е от „село Кърджели", т. е. от град Кърджали.

Твърдението на Г. Димитров съвпада с писаното по този въпрос от Ст. Кожухаров - че „Емин ага бил отпърво един прост даалин (турчин) от кърджалийските села".

Своите данни Кожухаров е черпил от разказите на Еминаговия овчар Хаджи Запрян Солаков, и затова са изглежда, най-достоверни те.

Това, че в народните предания Емин се нарича „Кърджалъ" (Кърджалийски), едва ли е случайно: в ония времена разбойническите главатари се назовавали обикновено според месторождението си, като например Търновали (търновлията), Келямиоглу, Селвили (Севлиевеца), Кючук Ха-сан, Исмавл Сирозлу (Серески), Исмаил Тръстениклията (от Тръстеник), Фнлибелн (Пловдивчанина), Кара Мустафа и др.

Що се отнася до „предкърджалийския", да го наречем период в живота на Емин ага, авторите са почти единодушни, че бъдещият хасковски властелин се е занимавал отначало с дребна търговия на грънци, оцет, памук и лук.

Когато нашият лукопродавец се е наситил на тия дребнотърговски скиталчества (говори се по-нататък в преданието), той купил със спестените пари едно чифличе в хасковското село Гидикли и отседнал там като чифлик-сайбия.

Твърди се, че гидиклийци сами поканили Емин ага да се установи при тях, за да ги брани от „разбойници", като в замяна на това му дали позволение да разоре мъничко от селската мера.

Но ето че когато веднъж аргатинът на Емин ага разоравал тази мера, палешникът му закачил пълен с жълтици кюп.

Вместо да го затрупа, а после навади сам, будалата българин отърчал, та обадил за това на своя господар Емина.

Съшата вечер двамата отишли на нивата с една кола, извадили кюпа и го завеели у Еминови, но вместо да делят парите, както се били споразумели, агата гребнал една шепа от жълтиците и я изсипал в скута на своя аргатин с думите: „Мястото е мое, парите са мои, а на тебе това се пада!”

След това го предупредил, че ако се разприказва, зло го чака.

Въпреки предупреждението нажаленият ратай се оплакал от лошата постъпка на Емина, ио това не останало в тайна и наивният човек след време станал „джобат" (изгубил се).

(Наскоро бе намерен в близост с бившото Емииово чифличе заровен в земята кюп с кокалите на заклания и насечен на парчета мъж заедно с камата на убиеца, та никак не е изключено това да са „тленните останки" на неблагоразумия Еминагов аргатин.)

Някои твърдят, че с намереното злато Емин ага развъртял търговия с добитък и още повече забогатял, а това му дало възможност дв се издигне като предводител на кърджалийската дружина, която през 1792 година започнала своите подвизи с нападението върху Иробас.

Това е то всичко, достигнало до иас като предание за предкърджалийските" години на Еменаа Балталъ или накратко - „Еминджика".

Във връзка с това бих искал да изкажа само едно предположение, а именно, че търговските скиталчества на Емина едва ли са били свързани само с „алъш-вериша", че той навярно ще да е бил един от съгледвачите на така наричаните по онуй време „хасковски разбойници", а парите за купуване на чифлика не са били само от продажба иа памук и лук, но законен пай от тяхната (на разбойниците) плячка.

Може да е тъй, може и да не е, едно е безспорно: Еминовите лутаници из Румелия и крайдунавските земи са отворили очите на тоя буден по природа балканджня и той е изпрактикувал не само „алъш-вериша", но се е отлично запознал с пътищата, пътечките, с градовете и селата, които по-късно ще станат арена иа неговите нападения.

Срещите по пазарите и пътишата с многото хора, не ще и дума, са разширили неговия кръгозор, а неизбежните за едни кираджии авантюри и премеждия са му дали възможност да закали своя силен и жесток характер. Случката с наивния му ратай говори много добре за коравосърдечнето и лукавщината на Емина.

Съчетани с вродената му деятелност и алчност, тези качества ше направят от него един наистина страшен кърджалийски предводител, който непрекъснато ще се домогва (както по-нататък ще се убедим) до второто или третото място в империята.

Емин ага е бил, изглежда, и прозорлив, а това му е давало възможност да се огражда е верни и способни хора, каквито са неговите най-първи и най-прочути бюлюкбашии - Кара Иван от Иробас, Пехливан Кузю от същото село и Кара Георги от Новозагорско.

Първият от тях забягнал при Емина, след като годеницата му го изоставила, за да се омъжи за друг; Пехливан Кузю бил жаден за приключения, а третият. Кара Георги, потърсил Емниаговата закрила, след като при една свада убил по-големия си брат.

Емин ага обичал да приема в дружината си тъкмо такива - сритали се със света и с живота хора, защото по силата на обстоятелствата те са му били най-преданите и най-верните.

При тези „набори” Емин ага не правил особена разлика между българи, турци, гърци и албанци; достатъчно било да са му предани и „бабаити”.

Така в Еминовата дружина намерили прием много разбунтували се еничари, мародери, дезертьори (аскер-качаджъ) от султанската войска, отскубнали се от тъмниците катили, фалирали търговци, разпопени попове, убийци, крадци, нещастни любовници, опозорени ходжи, жадни за слава и богатство пехливани, авантюристи, а заедно с тях и много изпаднали в глад и немотия бедни планинци, които се надявали да намерят в кърджалийската дружина препитание за децата и за себе си.

Ето с тези, повечето местни хора, на брой около хиляда души, ездачи на коне и мулета, и толкова още пешаци, кърджалийският главатар пристъпил през 1792 година към следващия си подвиг.

РАЗОРЕНИЕТО НА СТАНИМАКА (АСЕНОВГРАД)

Изборът на тоя сгушен в подножието иа Родопите, богат с вино и коприна град очевидно не е случаен.

Бившият оцетар Емин ага добре е познавал неговото разположение и слабите му места, но въпреки това, преди да го нападне, той изпратил там свои шпиони, за да узнаят кои са богатите хора и каква е готовността на гражданите за отпор.

Шпионите се върнали и разказали, че градът е претъпкан с вино, с коприна и джамфес, яде, пие и не подозира грозящата го наласт.

След това известие въоръжената Еминова дружина се отправила дебнешката към ситата и весела Станимака, но когато приближила до града, оказало се, че не е сама; но пътя Еминовитс кърджалии се натькнали в мрачината на друга една кърджалийска чета под главатарството на Деведжиоглу - „Кескин даалия", който имал сьщите намерения към Станимака както й Емин.

Стар разбойник е бил Деведжиоглу. Неговото име се споменува в полицейските доклади през 1785 година като един от най-върлите размирници в казата Чирмен, който заедно с Гяур Хасан от Султанери и „събралите се при тях ариаути и планински твари" нападнал казата Узуяджа-абад Хаскьой, опожарил селата, избил жителите и разграбил имуществата им.

Еминаа си дал вид, че няма нищо против заедно с Деведжиоглу да нападнат я разграбят Станимака, но след като успял да приспи неговата бдителност, наредил през нощта дружината му да бъде изклана „до крак".

Двеста души били Деведжиоглувите хора и повечето паднали под ножа на Еминовите даалии.

След тая кървава саморазправа кърджалийският бюлюк, използвайки прикритието на нощта, неусетно приближил до Станимака и призори се намерил пред заспалия град. Щом първата пушка загърмяла - уговореният знак, дружннниците „зафирири" конете, тюлюмбеците забили, ревнали хилядата гърла и шайката нахълтала в улиците на града.

Запукали пушки, заиграли ятагани, писъци, размесени с псувня, процепили зората. Тук-там се завързала борба, но тя била кратка.

Кърджалиите „грабили, клали, пленили” и чак надвечер, когато всичко било обрано и опленено. започнали да се изтеглят към Бачковския манастир.

Сега и пешаците били на мулета (отвлечените мулета от Станимака) и карали със себе си двеста катъра, натоварени с пари, чоха, коприна и жени.

Тая плячка се видяла недостатъчна за лакомите разбойници, та се опитали да проникнат и в Бачковския манастир, но там, предупредени, види се, за намеренията на главорезите, пазвантите залостват вратите на манастира и откриват огън.

Няколко дни тъпкали кърджалиите около манастира, заканвали се, заплашвали и се опитвали да проникнат вътре. Но дебелите стени и дългите шишанета на манастирските пандури и аргати винаги успявали да ги отблъснат.

Най-сетне нападателите се отчаяли и в желанието си по-скоро да се насладят иа станимашката плячка, отправили се към своите свърталища.

Богатствата били разпределени, жените - също.

Започнали нескончаемите кърджалийски оргии и надпреварване в пиянство и разврат. Пленените жени слугували на своите господари, играели им и ги забавлявали, а която отказвала, връзвали краката й на два катъра, обръщали катърите в противоположни посоки и като ги подгонвали с удари, разчеквали нещастната жертва на две.

Тези кървави зрелища смразявали пленените и ги правели покорни и послушни за всичките заповеди и прищевки на полудивите разбойници.

Най-много спечелил от станимашката плячка, разбира се, предводителят Еминаа - „цял биволски тулум", напълнен със злато, камари с коприна и най-красивите жени, конто превърнал в свои наложници.

За това кърджалийско нападение пише в книгата си „Княжество България" и Г. Димитров. Според него от Станимака, която била „съвършено разорена, останала здрава само една къща на „някой си християнин, наречен Мюфтията", и на тая къща се виждали, когато Димитров е посетил Асеновград, дългите едновремешни кермиди.

Първото нападение на Еминаа върху Станимака оставило дълбоки незаличими дири не само в спомените на хората, но и в техния фолклор с народната песен „Кърджалии в Станимака”. Ето и съдържанието на тая „кървава" песен:

Събрали се кърджалиите,

кърджалиите и капасъзите,

та са отишли на Станимака,

та запалили новата църква.

И са разбили до девет врата,

до девет врата - девет железни,

и уловили стари владика,

та го горили, та го мъчили –

отрязали му дясната ръка,

още го горят, още го мъчат:

-Я казвай, казвай, старя владико,

сребро и злато, златни кръстове!

Отговаря им стари владика:

-Не ма мъчете, не ма горете!

А искайте сребро и злато.

Побягнаха си млади полове,

та занесоха сребро и злато.

Не ме мъчете, не ма горете,

не ми режете дясната ръка.

Отрежете ми милата глава!

Ала кръв на земята да не падне,

че ще изсъхне зелена трева,

и ще изсъхнат зелени ниви.

Най-насечете два кола шума!

Те му отсекли милата глава.

Глава се търкаля, езикът дума:

-Брей, ок на тебе боже господи!

Аз нямам майка да ме жалее:

Нека ме жалее ясното слънце,

ясното слънце, макар до пладне.

зелене гора, макар до месец!”

Макар да е художествена интерпретация на събитието, народната песен ни подсказва съвсем определено за безпощадните изтезания, прилагани от кърджалиите, за да отскубнат скритото имане, за ограбването на черквите - изобщо за необузданите изстъпления на тези сурови хора, превърнали Станимака от цветущо селище в пепелище.

Във връзка с първото ограбване на Станимака ще спрем вниманието на читателите върху един султански ферман от август 1794 година, отправен до молдовския войвода Михаил:

„Въпросът е за грижите (четем в началото на тоя документ) които трябва да се положат, за да не се позволи да остане и да не се настани там (във Влашко и Молдова) нито едно лице, като се върнат пак по местата си станимашкнте раи, преминали във Влашко и Молдова вследствие постоянните безчинства на даалийските разбойници... и другите избягали от Румелия хиляда семейства българи, които бяха дошли в Молдова миналата година."

Работата е съвършено ясна: през 1793 година Румелия е била опустошена от кърджалиите и ужасеното население - хиляда семейства българи само от Румелия - търси убежище във Влашко и Молдова.

Тамошните власти го заселват в разрушената от русите гранична крепост Измаил. но там условията били така непоносими, че бежанците се разбягват. Султанът заповяда връщането им в крепостта с изключение „раите от Станимака”.

Три-четири пъти във фермана се повтаря: „да се върнат бежанците от Измаил с изключение раите от Станимака".

Във фермана няма данни за това, дали станимашките бежанци са се върнали в своя град, но по всяка вероятност това е станало, защото през 1810 година възстановената Станимака е отново прицел на кърджалийския грабеж.

Тук му е мястото да отбележим, че при нападението на Станимака са участвували като съюзници и други родопски кърджалийски главатари, като устовския деребей Аджи ага, а вероятно и Мехмед Синап.

Участието на Аджи ага е „документирано” чрез една черковна камбана, която Аджи ага пренесъл в с. Смилян, родното село на жена си, и я поставил на часовниковата кула, съградена от него в същото село за „хаир".

Разорението на Станимака не е изолирано явление, а само едно от многобройните огнища на разпаления през 1793 година всеобщ кърджалийски пожар, обхванал току-речи цяла Румелия.

Едновременно или почти едновременно със Станимака под кърджалийските удари попадат Макри, Димотика, Гюмюрджина, цялата Източнородопска област, Султанери (Крумовградско), цялата Среднородопска област Ахъчелеби (Смолянско), Пловдивско, Пазарджишко, Самоковско, Старозагорско, дори Котлеиско.

Султанските фермани от 1793 година споменават имената на редица кърджалийски главатари, като Селвили Кючук Хасаи, Търновали Келямиоглу, Мефтул Идриз, Мехмед Синап, Дертли Мехмед и много други, да не говорим за видинския отцепник Осман Пазвантоглу, осъден с ферман от 13 април 1793 година иа смърт и обявен за „най-опасен от всички държавен враг".

Всъщност, Пазвантоглу е оня „зъл дух"* който през 1793 година, влизайки във взаимодействие с кърджалийските главатари, раздухва и разпалва анархията в близките и далечните околности на Цариград.

Взаимната изгода в случая е очевидна: в лицето на кърджалиите Пазвантоглу намира буфера между себе си и Селим III, а кърджалиите пък намират в Пазвантоглу вълнолома, дето ше се разбива насочената среощу тях султанска въоръжена сила.

Ето защо отсега нататък дори до смъртта на Пазвантоглу видинският отцепник ще бъде невидимият режисьор иа кърджалийската кървава драма в Румелия, „главата” на размирниците, ръката, която ще ги укротява когато преговорите с Портата вървят добре, или ще отваря саваците на кърджалийския порой - когато султанът ще трябва да се притисне и принуди към отстъпки.

Съюзът между Пазвантоглу и кърджалиите поставя Селим III в много трудно положение, затова с ферман от 17 май 1793 година великият везир и валия на Силистра Зъхнали Хасан паша е натоварен с преследването на кърджалиите, но те успяват да се изпокрият тъкмо в Силистренската област.

В началото ка юли 1793 година „царските войски” обсаждат „въстаналите” кърджалии около Златица, но водачите им - Дертли Мехмед и Мехмед Синал успяват да се измъкнат я да продължат пътя си към родопските свърталища. Потърсен е тогава изход от безизходицата в една необикновена мярка: с ферман от 29 юни 1793 година султанът заповядва да се даде „абсолютна свобода иа всички казалийскн аяни и на раята-християни за отбрана и общи действия срещу въстаналите кърджалии".

По силата на тая заповед за първи път от установяването на турското владичество раите-българк ще се видят с оръжие в ръцете и редом с турците ще отбраняват застрашените от кърджалиите свои селища

Въпреки тая изключителна мярка опитите на Зъхнали Хасан паша през юни 1793 година да обуздае „даалиитеи не сполучват и потушаването на размириците е възложено на друг един, Хасан паша управителя на санджака Чнрмен, с ново напомняне, че трябва да се „позволи на раята да взема участие в боя и смело да се сражава".

Срещу Дертли Мехмеда и Мехмед Синап са изпратени нови войски и безплодната гоненица из планинските проходи на Родопите и Стара планина продължава.

В същото време друг един кърджалийски главатар - Кара Феиз, разорява Копривщица, вероятно и Панагюрище, а Индже войвода се опитва да превземе Котел.

Разбойниците „безчестили и залавяли момичета на десет-петнадесет години, а низостите им нямали край".

„Цялото население избягало от страх за честта и имота си” - четем във ферманите, издадени през нажеженото лято на бурната 1793 година.

В кошарите не останаха овце, а в селата - добитък. Спряно е движението по пътищата и са вече нетърпими мъките и воплите на обезумелите от отчаяние деца и жени."

Ето при това положение, след като султанът се уверява, че няма сили да се справи с настъпилата всеобща анархия, намира изход в едно споразумение, по-право - в една всеопрощаваща амнистия, с която се опитва да привлече кърджалийските главатари към престола, като им раздава придворни санове, офицерски чинове, а по силата на все още живата феодална традиция - вероятно и земи.

Изглежда, че при тази първа амнистия Емин ага е получил, вече и формално завладяното от него село Пашакьой (Войводово), където преуспяващият кърджалийски главатар установява своя военен лагер.

СВЪРТАЛИЩАТА НА ЕМИН АГА

Феодалните владетели са имали своите крепости и кули. Кърджалийските главатари са имали също така своите укрепени убежища (свърталища), които специално за Емин ага са изиграли доста важна роля за усилване на неговото могъщество.

Казахме вече - Гидикли (сега изчезнало) е селото, в което се установява да живее Емин ага, след като скъсва с кираджилъка и търговията на дребно.

Там забогатява той - видяхме как, и там вероятно прави първите си кърджалийски стъпки. После, когато работата му наедрява, той прави от Гидикли своята „домашна”, може да се каже, крепост, където се установяват неговият харем и личната му хазна.

Гидикли се е намирало десет-дванадесет километра северозападно от Хасково в една гънка от най-северните разклонения на Североизточните Родопи, край Гидиклийската река.

Заобиколено от скалисти, насеяни с дупки рътлини, то си е било жива крепост в ония времена, когато по височините му са били разположени Еминаговите сараи, оградени с дебели зидове и бойни кули.

В своите „Исторически разкази от миналите времена” Петко Славейков разказва, че в Гидикли стари турци го били завели в подножието на един „каменлив рът” и му показали пещерите, където Емин ага насипвал някога своите пари, „шейсет катъра сребърен обир”.

Някои автора твърдят, че Гидикли заедно със земите около него било дадено във владение на Емин ага от султан Селим по време на амнистията през 1797 година есента заедно с признание на правото му да събира държавните данъци, част от която е трябвало да изпраща в султанската каса.

Освен това Емин ага се бил задължил да изпраща на султана определено число конници по време на война, откъдето всъщност произлиза името „Гидикли* (Конево. Бадачево).

В Гидиклн Емин ага построил освен големите „конаци” (сараи) за себе си и за многобройните свои избрани по хубост наложници, и подземни скривалища за „безчетното" си имане.

Вместено сред една пресечена планинска местност, прорязана с деретини и деренца, това най-първо свърталище на Еминджика ще да е било едно доста добро убежище, но то е могло да задоволява кърджалийския предводител само в началото, докато дружината му е била още малобройна.

По-сетне, когато се въздига той и започва да се налага струпването на големи конни сили, планинското гнездо Гидикли се оказва тясно и Емин ага установява своя военен лагер в разположеното на десет километра в югоизточна посока от Хасково Пашакьой (Войводово).

Когато Емин ага се появява там, той е заварил в опустошеното вече от разбойниците село само едно полуразвалено римско укрепление (кастел) — просъществувало чак до 1906 година, когато две от стените му били измерени и се оказали 18 метра високи.

Вътрешността на една от кръглите кули иа това ухревлеиве служела на войводовци за хорище до 1906 година, а след това по решение на общинския съвет тези мошни руини били съборени с взрив, „за да не затиснат някое дете или човек”.

И кулата, и селото - все под това име „Пашакьой” - се споменават в пътеписа на Евлин Челеби от 1670 година заедно с обяснението, че там била резиденцията на пашата-надзорник на текето „Осман баба".

По времето на Емин ага римската кула е била все още много добре запазена, та може тъкмо тя да го е примамила на това място. И трябва да се признае, че Емин ага не се е излъгал, когато е направил тоя избор. С малко доизиждане кулата се превърнала яка твърдина, разположена край една пълноводна, удобна за водопой река — реката Олу дере, - в подножието на цял еднн планински лабиринт - друга природна крепост, която е могла в случай на нужда да даде убежище на Еминаговите съратници.

Що се отнася до досадната в началото близост на Пашакьой с аянското средище Хасково, срещу опасностите, идващи оттам, кърджалиите на Емни ага са имали друг еднн мощен и почти непобедим съюзник в „лицето" на просторната девствена дъбова гора, която покривала цялата гола, сега вълнообразна равнинка между Пашакьой и Хасково.

Да се премахне тоя лес от стари - престарели дъбови гиганти не е бнло никак лесно, а да се изброди с оръжие в ръка - още по-мъчно, като се има предвид, че всяко дърво е можело да се превърне в стражева кула, всяка пътечка - в капан, всяка клада - в преграда.

На това отгоре на хвърлей място от римската кула в един от падовете на реката Олу дере се намира дълбок, отвсякъде затворен дол, обраснал, и тогава и сега, с дива, претъпкана с повет и шума гора, наречена „Колю дере”, където за няколко минути са могли да изчезнат цели дружини.

Ако врагът, по някакво чудо успеел да проникне през дъбовия лес, ако по някакво чудо успеел да се справи с хоросанения бункер на Емин ага в Пашакьой, „Кюлю дере" давало необходимото убежище.

В краен случай раздиплените гънки на Източните Родопи разтваряли своите шумаци, за да скрият от враговете им немирните кърджалии.

Всичко това давало възможност Пашакьой да се развие като идеално кърджалийско свърталище, в един наистина внушителен военен лагер.

Думата „внушителен” не току-така употребяваме, като се има предвид, че недалече от „римската кула” и досега личи огромен правоъгълник с размери петстотин на двеста метра трамбована с баластра и чакъл земя, където са били коневързите, а вероятно и оборите на кърджалийската конница.

Сто хиляди квадратни метра, приспособени за десет хиляди катъра или коне!

На около двеста метра от „римската кула” (цитаделата на Емин ага) са открити и продължават да се откриват следите от хамамите (баните), казармените фурни, сарачниците, ковачниците, барутчийнииците и тюфекчийниците, където са се кзработвали прочутите дългоцевни пушки , наричани „кърджакийки” – специалитет на Еминаговите оръжейни майстори.

Като се има предвид, че в разцвета на своята мощ Емин ага е можел да събере под знамената си около дванадесет хиляди души конници, лесно е да си представим каква бясна работа е падала за привеждане в ред на облеклото, амуницията и оръжията по време на пролетното и съсредоточаване.

„Хубавото" на тази кърджалийска войска било, че при един само знак на своя предводител тя се „стопявала" и изчезвала.

Всеки поемал тайните пътеки към своите пръснати из планината села, селца и махали, за да се наслади там на удобствата на домашното огнище, на събраните богатства и заробени жени.

При даден знак тия същите хора отново са опасвали оръжието, яхвали конете и се събирали на определеното място в определеното време, готови за нови подвизи.

И все пак имало е и постоянен охранителен, „гвардейски" да го наречем, отряд за охрана на „крепостта”, а заедно с него - стотици платени или заробени занаятчии, и оше повече ратаи, чифчии, говедари и овчари за обработване обширните земи на Емин ага или за пасене на неговите огромни стада, така че скоро Пашакьой се превърнало в едно доста оживено селище.

Толкова оживено, че по едно време неговата мера се оказала тясна за насъбраната от цялата страна „жива плячка” - в добитък, та се наложило козите да отидат на отделно място, овцете - на друго, говедата и кравите - на трето, и по този начин възникнали в околностите на Пашакьой селата Коча шля (Козлец), Мандрата (където били овчите стада) и други.

Възникването на тия и на други селища по тези места се дължи преди всичко на несигурното време: когато един Пловдив ставал плячка на насилниците кърджалии, една Стара Загора треперела от тях, а по-малкнте градове и села и селища били в по-голямата си част по няколко пъти прегазени, единствените спокойни места оставали именно тези - около свърталищата на Емин ага и под неговата зловеща сянка.

Освен двете главни свои убежища Емин ага притежавал и селото Текекьой, където също имал укрепления, имоти и сараи, а също и селото Гювеидилер (селото Гълъбец), приспособено за убежище на много Еминагови и на неговите сподвижници пленички, използувани като „гювендии”, жени за развлечение (буквалният превод на „гювендия” е мила. нежна, привлекателна, в смисъла на лека жена).

Далеч от ревнивите очи на харемските жени, зад дебелите стени на гювендилерските сараи зимно време там се разигравали разюздани сцени и страшни оргии, докато кукувицата оповестявала идването на пролетта и бурните забавления отстъпвали място на нови походи и приключения.

Ето това са били свърталищата на Емин ага; една домашна столица, любимото му Гидикли, един военен лагер в Пашакьой заедно с потребните арсенали и обори, едно китно и красиво място - Гювендилер – за еротични забавления, многобройни села с чифлици, безбройни кошари, претъпкани с добитък, и най-сетне – една непроходима за враговете планина, която е дава на на Еминджика най-добрите скривалища и най-отбраните си хора.

С такъв един мощен съюзник зад гърба си Емин ага е можел да гледа извисоко не само на одринския бостанджибашия и на пашите, които ог време на време султанът изпрател срещу него, но и на ония кърджлийски главатари, с кои го от време на време той ще си преплига ножа, за да ги отстрани от пътя си.

СТАРА ЗАГОРА И СЛИВЕН ПОД УДАРИТЕ НА ЕМЕНАА

След разорението на Станимака, Кърджалъ Еменаа се отправя с увеличени сили към втория след Филибе (Пловдив), румелийски център Ески Заара (Стара Загора), с много великолепие и салтанати.

Самият предводител тоя път бил целият облечен в сърма, чоха и коприна, бюлюкбашиите и приближените му хора не отстъпвали по великолепие, въоръжения и облекло иа своя главатар, а пищовите и ятягаинте им блестели в злана и сребърна обковка.

Заедно с щаба се движела и традиционната музика от тъпани и зурли, двадесет и пет отбрани гювендии и десетина „олани" (красиви момичета), накичени със златни гривни и гердани.

Всички били в най-отлично настроение, защото пратените съгледвачи били вече разказали за баснословното имане на Ески Заара (Стара Загора), която била „десет пъти по-богата и от Станимака”.

Заедно с това шпионите съобщили, че градът никак не е безопасен, има укрепления и добре организирана отбрана, за това щаба на Еменаа било решено Ески Заара (Стара Загора) да се нападне едновременно от всичките и страни

За изпълнението на тоя план Еминовата кърджалийска орда била разделена на четири бюлюка, които под началството на четирима бюлюкбашии се отправли по различни пътища към Ески Заара (Стара Загора).

Преди да разкажем как старозатрци успели да се справят с кърджалийската угроза ще спрем вниманието на читателя върху спомените на Радю Миев Чешмеджиев от село Кокарджа (Мариино), стигнали до нас чрез записките на неговият внук д-р Радев за „зулумите и хайтлъците на даалиите и гаджалиите” при похода на Еминовите бюлюци към Ески Заара.

„Било подир Великден - започна патиланската повест на дядо Ради за страданията на дяда му Митю Радеолу.

- Пролетта била много ху6ава и обещавала голямо плодородие, та и селяните били весели по великденските празници” и разбира се, никой не подозирал каква опасност е надвиснала над главите на простодушните селяни, до оня петък – наричан „празен петък” – след великденската неделя, когато към икиндия в селото пристигнали няколко въоражени „старшини, непознати” хора и отседднали в селската кръчма.

Отседнали и започнали да разпитват кои са в това село богатите хора и где се намират те. До ушите на кокарджанци били вече стигнали смътните слухове за кърджалийските грабежи в Станимака, затова присъствието иа “старшините" ги хвърлило а голяма тревога.

Часовете минавали в неизвестност. Оставали три копрали, докато слънцето залезе и се зачуло „биене на тъпани и свирене на зурли” откъм съседното село Каяджик, където в това време пристигнали „кръвожадните и полудиви даалии – гаджалии” от бюлюците на Еменаа.

А когато слънцето залязло, в Кокарджа допаднали, прекарани със салове през Марица, около 15-20 души с големи чалми даалии балканджии от шайката на Еменаа. Даалиите останали на брега на реката, докато се мръкнало съвсем и огряла пролетната месечина.

Всичко живо се спотаило и заключило по къщите си в очакване на грозната беда.

През нощта на Радювата врата се потропало и пред очите на отишлия да отвори вратата аргатин се явява „едно късо и младо човече с дълга брада като на поп, без оръжие, ала с фес, което говорело „фарси", т. е. много хубаво на български, и поискало да види стопанина на къщата - Митю Радеолу.

Накратко казано, попчето поискало двеста алтъна, в замяна на което даалиите щели да останат на двора край запаления царевичак и нямало да позволят на никого да припари там и да иска нещо повече.

Разбира се, Митю Радеолу наброил исканите алтъни и откупил спокойствието си през тая зловеща пролетна нощ, изпълнена с писъците на изплашени хора, кучешки лай и пушечни гърмежи.

На разсъмване всичко затихнало и даалинте безшумно се измъкнали от селото Кокарджа и се изгубили зад ридовете на север и северозапад от селото.

От разказа на дядо Митю Радеолу се вижда, че на пьт за Ески Заара Еминовите кърджалии не устояли на съблазънта да земнат по нещичко от богатите села в Мариината низина и макар да са се мъчили да го направят тихомълком, старозагорци се под сетили какво ги чака и овреме успели да се подготвят за едно наистина „хубаво" посрещане.

Човекът, който им приготвил това посрещане – ескизаарийският (старозагорският) войвода и аянин, капуджибашията Карагьоз Мехмед ага, е един от малкото хора, успели да дойдат „дохаки” на страшните кърджалии, поради което заслужава да се кажат няколко думи за него и за неговата дейност.

'”За втори път Кокарджа било ограбено или по-право „доограбено” от Еминаговите кърджалии на връщане от старозагорския им поход на път за Хасково, и за трети път - след „доста години", когато се чуло, че Емин ага превзел Хасково.

На ден Кръстовден, когато цялото село е било на хорището, една шайка от стотина даалии с „диви викове” се спуснали на хорището и започмали да колят.

Цялото село потънало в барутни димове, плачове и писъци. За да спаси душата си, дядо Мите Радеолу бил принуден да даде тоя път кемера си на даалиите, които ограбили много нещо, отвлекли много жени, „гаврили се с тяхната чест пред очите на техните мъже, бащи и майки, братя и сестри" и след това напуснали селото в посока на Търново сеймен - Свиленград.

Името на Карагьоз ел Хаджи Мехмед ага срещаме за първи път в доклада на старозагорския заместник - кадия от 17 октомври 1785 година във връзка с преследването на „хасковските разбойници” и отбраната на Казанлък.

Оттам научаваме, че той вече учствал в това преследване с двеста души от своите сеймени и се е добре запознал както с разбойниците, така и с последиците от техните нападения върху опожарените казанлъшки селища.

По всичко личи, че старозагоският аянин е оценил добре кърджалийската опасност и тогава още е пристъпил към защитата на своя град чрез укрепяването му с шарампол.

Шарамполът е представлявал дълбок изкоп (ров) с насип откъм вътрешната му страна и забити в насипа подострени дъбови колове с височина до пет метра (както е било в Сливен).

Между коловете пробивали тесни дупки - „мазгали*, „митиризи” (бойници), през които защитниците на града стреляли срещу настъпващия неприятел.

Подсилени с високи каменни кули, ъглите на шарампола свършвали най-отгоре с дървена ограда (чардак).

На чардака се изреждали на денонощна стража нарочни „съгледатели", които вдигали при опасност гражданите в тревога чрез биенето на тъпани.

В Ески Заара по туй време се влизало през тежко обковани с желязо дъбови порти, по три подвижи дървени моста, които денем се спущали, а вечерта вдигали.

Хаджи Мехмед ага заповядал да се въоръжи цялото мъжко население на Ески Заара, с изключение на болните и на децата, и всички, без разлика на вяра народност, трябвало всеки момент да бъдат готови за бой.

Строг и властен, а когато трябва - брутален и жесток, старозагорският аянин не позволявал никому се отклони от стражевата служба, все едно дали е турчин, евреин или българин.

Нарушителите на неговите наредби и престъпниците той биел, „докато се изкажели самички", а след това заповядвал да бъдат обесвани или изгаряни през нощта в пещите на градските бани (кюлханнте).

Все тъй безпощадно постъпвал Мехмед ага със съмишлениците, ятаците на кърджалиите и с техните съгледници.

Чрез вярната си градска стража той зорко следял кой излиза и влиза в града и при най-малкото подозрение, с едно само подшушвзне на стражите, че тоя или оия „не е добър човек", посочения клетник го „изяждала липсата", т. е. изчезвал завинаги в огнените пещи на хамама.

Такава ще да е била съдбата на много кърджалийски разузнавачи, превърнати от безпощадния капуджибашия в пепел и дим.

При тия безцеремонни чистки на града от подозрителни лица, не ще и дума, че липсата е „изяждала" често пъти невинни, но вярно е и това, че благодарение на твърдата Хаджимехмедова ръка и въведения от него железен ред в отбраната Ески Заара била спасена от кърджалиите и запазила през тоя страшен период своето население и своите богатства.

Хаджи Мехмед ага укрепил не само града, но и неговите покрайнини, като заприщил улиците им с празни талиги, отсечени цели дървета, а зад тия противоконни барикади поставил опитни стрелци.

Ето този е бил човекът, с когото е трябвало да се пребори Кърджалъ Еменаа при опита си да ограби Ески Заара (Стара Загора).

И наистина този опит се оказал злополучен: когато обсадилите града кърджалии се впуснали в атака с грозни ревове, биене на тъпани и тюлюмбеци, „пукане, рукане и дунанма", пушките на старозагорските защитници ги посрещнали и даалиите започнали да се търкалят - пребити и пречукани.

Новият им налет бил посрещнат по същия начин. Станало ясно, че Ески Заара (Стара Загора) не е Станимака и Еминовите даалии отстъпили.

Десет дена (според Стоян Заимов) бюлюците на Еменаа се опитвали да проникнат в града, но при всеки опит те се натъквали на добре обмислената и непроницаема отбрана на града, в която особено се отличили българите.

Самият Хаджи Мехмед ага, докато траели кървавите схватки, обикалял от място на място, за да окуражава защитниците, и сам давал пример на точна стрелба.

Не помогнали нито заплахите на главатарите, нито хитрините на разпопеното попче -изпратено като шпионин в града и попаднало по всяка вероятност в кюлханите на градските бани.

Загубили надежда да превземат Ески Заара, озверените даалии втасали само да подпалят една от крайните махали, а след това изчезнали в посока на Казанлък.

На път за Казанлък кърджалиите опленили Тулово, Чанакчи и Мъглиж, но затова пък казанлъчани успели да ги отблъснат, като се отървали само с няколко хиляди гроша откуп.

През Енина и Шипка бюлюците на Емин ага пре хвърлили Балкана и нападнали Габрово и Елена, а след това се върнали към Хасково, прегазвайки Панагюрище, Сопот, Карлово, Калофер и най-сетне - Чирпан.

Къде са успели те в своите нападения и къде били отблъснати, засега не може положително да се установи, но се знае, че наесен се озовали в своите родопски овърталища; претоварени с богата плячка, с увеличени апетити и планове за нови походи.

Третият, „сливенският", можем да го наречем, поход на Еменджика започва през пролетта на 1794 година с орда, доста увеличена и още по-добре въоръжена.

От четиритомната история на Сливен на д-р Табаков научаваме доста подробности за отбраната на града при това първо кърджалийско нападение върху Сливен.

Узнаваме на първо място, че добре поучен от случилото се със Ески Заара (Стара Загора) и Казанлък, Сливен също се укрепил с шарампол, с кули и подковани с желязо врати.

Над всяка врата имало каменозидни стражарници и наблюдателници, а стражата се подбирала от местните привилегировани българи, наречени „харбалии" - хора с боен опит, които се оказали отлични войскари, та не давали „пиле да припари".

Освен това Сливен имал по това време за аянин прочутия из тоя край Таир ага, човек с умна глава и здрава ръка, който на това отгоре имал да разчиства стари сметки с кърджалиите, задето убили предишния сливенски аянин, бащата на Таир ага.

Това, според хайдушките спомени на Панайот Хитов, станало така: Бащата на Таира имал за бюлюкбашия един арнаутин, на когото възложил да убие някакъв си вироглав сливенски ага.

Арнаутинът-бюлюкбашия свършил „работата", но не получил обещаното му от аянина допълнително възнаграждение, затова се разсърдил и заедно с двайсет други арнаути от бюлюка на аянина избягал при върлуващите в околностите на Сливен кърджалии.

И се случва така, че след известно време, когато бащата на Таир ага отишъл веднъж на чифлика си в село Демирджилий, среща го една кърджалийска чета, пленява го и го завежда в своя лагер, където се намирал и неговият бивш бюлюкбашия.

Арнаутинът познал бившия си господар, откупил го от кърджалиите, а след това, за да си отмъсти за нанесената му стара обида, качил го на едно магаре и го накарал да продава из лагера на кърджалиите чесън.

„От Сливен проваждали пари - пише Хитов, - молели арнаутина колкото иска да вземе, само да пусне аенина, но арнаутинът не склонил, а взел, че подковал краката му с конски петали - така умрял аенинът в ръцете на бившия си бюлюкбашия."

Таир ага, който станал аянин след смъртта на баща си, не могъл да забрави злощастната съдба на своя родител и безмилостно се разправял с всички, които малко или много подозирал в съчувствие към даалиите или в наклонност да им бъдат в услуга.

И при него, както и при старозагорския Хаджи Мехмед ага нямало съд, следствието било кратко: обвинения довеждали в конака при Таир ага и го накарвали да застане на точно определено място, върху един замаскиран капак на пода.

Ако разпитваният успявал да се оправдае, което рядко се случвало, той бил освобождаван, ако ли не - Таир ага го удрял с железен чук по сляпото око, в съшото време капакът на пода се отварял и нешастната жертва полетявала надолу към една изкопана в зимника дълбока яма, наричана „хумба", за да не се върне никога оттам.

Много съгледвачи и съчувственици кърджалийски „отгърмели„ в Таираговата хумба, а и много прочути със зулумите си над раята турски бабалти, с тая разлика, че тях не ги завеждали в конака като арестанти, но ги канели „на кафе", за да се озоват „барабар с кафето* на дъното на хумбата.

При това положение повторила се и при Сливен горе-долу старозагорската история: даалиите хукнали „на пробив", но посрещнати от смъртоносната стрелба на сливенските зашитници, били заставени да се оттеглят.

Много пъти хвърлял Емин ага своите бюлюци в атака срещу сливенския шарампол, но харбалиите с точна, поразяваша стрелба ги вразумявали и връщали.

Яда си кърджалиите излели върху беззащитните села в околностите на Сливен, като Ново село, Гергювец и други, сгазени от тяхната конница, а след това опожарени и превърнати на пепел.

„Дедите и бащите на 80-90 годишиите сливенци - пише д-р Табаков - разправяли как тукашните баири и ормани са почернявали от бягащ селски добитък, гонен от даалиите и капасъзите из околностите на Сливен."

Кърджалиите били с грозни физиономии и страшни облекла. Кауците (калпаците, гуглите) им били един аршин високи, а самите те били въоръжени от петите до главата с ятагани и пишови".

„Изглежда, че населението поискало помощ от тогавашното турско правителство - четем в Хайдушките спомени на П. Хитов, - та в Сливен дошли тъй наричаните по него време турски бостанджибашкя с топове и цяла зима седели в града.

Денем излязли да бият кърджалиите и по цял ден гърмели с топовете, а кърджалиите им отговаряли с техните тъй наречени пошки" (пушки) даалийки."

Много се ожесточавали кърджалиите - пише по-нататък Хитов, - когато при нападение на някое село давали жертви, без да могат да превземат селото.

В такива случаи колкото хора те хващали, не оставяли жив нито един.

Ако пък след такава съпротива все пак успявали да влязат в селото, то в такъв случай те го разграбвали, подпалвали, а изловените жители заробвали, за да им искат сетне пари за откуп.

Заробените момичета и булки водели по няколко месеца със себе си и ги за кефовете си употребявали, а дето им се опирали - посичали ги или заколвали.

Кротките, дето си запазвали живота, сетне пущали и някои от тях се завръщали по домовете.

Много зле постъпвали те и със старите бабички (продължава Хитов). Щом заробвали някое село, даалиите започвали да се веселят, като си правели и такива смешки: напъхвали откъм задната им страна орехи, а сетне туряли зад тях една бакърена тепсня и като давали на бабичките да смъркат емфие, карали ги силно да кихат, та орехите отскачали и удряли в тепснята.

Като с бабичките правели това, то въобразете си какво са пък работили с момите и младите жени, които падали в ръцете им!*

Особена склонност имали кърджалиите да се забавляват със заловените попове, като ги заставяли не само да “бият нишан" с емфне и орехи както бабичките, но след това оскубвали брадите им и ги бесели по дърветата край пътищата.

Тия присъщи на кърджалиите самоцелни жестокости и безсмислени опожарявания на ограбените селища не идвали като военна необходимост, а резултат от характерното за тая епоха пълно отпририщване на разрушителните нагони и развихряне иа животинскит е инстинкти, доведено до опиянение, превърнало се в психоза.

В „рамките* на тая психоза насилието не е било просто насилие, а изживяване, свързано със свой декор и свои ритуали, като сладостта му се е увеличавала, ако то е било публично, ако за колването на мъжа е ставало пред очите ни жената, ако изнасилването е ставало пред очите на мъжа, или на дъщерята - пред очите на баща и.

При тая пълна покруса на жертвата насилието било, разбира се, по-пълно и по-сладко, а усещането за сила и власт е достигнало най-високия си градус по термометъра на разпалените човешки, или по-точно - нечовешки страсти.

Един стар кърджалия разправял, струва ми се, на Иречек; „Най-хубавото време беше за мене, когато бях кърджалия в Румелия, а най-големнят ми кеф - когато разплаквах майки и жени. Щом бастисвах някое село, те идваха при мене разплакани, за да измолват живота на мъжете си, пък аз се наслаждавах на техните сълзи”.

Освен в проливането на кръв и сълзи, особена наслада са намирали кърджалиите в паленето и опожаряването.

Не случайно е, че тъкмо по време на пожарите са се разигравали най-големите изстъпления и гаври, най-изтънчените жестокости - под светлината на разигралите се пламъци и замраченото от пушеци небе, когато покривите на къщите с трясък са се събаряли и грохотът им се размесвал с писъците на подгонените жертви.

Докато горели къщите и свирели музиките, кърджалиите карали своите пленнички да ги „служат" с вино и ракия или съблечени, накичени със златни нанизи, да им разиграват „чомпари" (кючек).

Или да извършват публичните „казни" над непокорните свои робини и робннки, като са ги раздирали с помощта на катъри.

Всичко това и сега излъчва ужас и тоя ужас не идва само от кърджалиите, които са отдавна пепел и прах в земята, която тъпчем, а от зловещите подмоли и мрачни дупки и въртопи, които ни разкриват тия изстъпления на човешката душа.

Особено били яростни кърджалийските изстъпления и жестокости при несполука, както при Сливен, когато съседните села е трябвало да изкупят понесените от нападателите мъчнотии и задоволят порасналото им желание за мъст.

В такава изкупителна жертва се превърнало съседното на Сливен градче – Ямбол, което било изцяло разрушено.

След като дали огънят на Ямбол, Енинаговите орди се отправили през старопланинските села Тича и Градец кьм бисера на Кукленския балкан - Жеравна.

Богатите жеравненци имали и шарампол, и оръжие и всичко необходимо за отбрана, но не им достигал дух.

Нямали те един Божил чорбаджи като в Котел, да ги стегне в железните си пестници и да им вдъхне кураж за борба, и Жеравна рухнала в даалпйскнте ръце.

От Жеравна кърджалийският „облак" се понесъл към Котел, но заварили града опасан дори не с дървена, а с каменна ограда, а зад каменната ограда котленци посрещнали даалните не само с пушки и пищови, а с четири топа — котленско производство артилерия.

Напразно се опитвали Еминовите бюлюци да сплашат котленци кое с биене на тъпани, кое, със стрелба и грозни викове: митиризите бълвали насреша им „слово смъртоносно* и ги връщали, та скоро главатарите се отказали от нападателните си намерния и „задимили" към Върбица на приятелско посещение при тамошния самовластен деребей - Чингиз Мехмед Гирай, който носел наследствена титла „султан”.

Върбишкият султан направил едно царско посрещане на кърджалийския главатар Еменаа и поднесъл богати подаръци не само на него, но и на неговите Бюлюкбашии.

Еминджика получил в дар първата красавица на Върбица и един бял кон, Кара Иван Иробаски - кехлибарено цигаре, Кара Георги Новозагорски - талисман против куршум, а Пехливан Кузю - една кутийка за емфие, изработена от слонова кост.

Яло се, пило се с мярка и без мярка, а заедно с това било обсъдено, както бихме се изразили ние на съвременен език, „вътрешното положение" в светлината на токущо нанесената от Пазвантоглу победа над видинския паша. В резултат на тия разговори Гирай убедил Емин ага да се съюзят с Пазвантоглу, за да свалят Селима от престола, и на негово място да поставят самия Гирай, Пазвантоглу да стане велик везир, а Еменаа държавен вен хазнар (ковчежник) или все едно - финансов министър.

Нямаме документални данни за това съглашение между Чннгиз Мехмед Гирай и Кърджалъ Емин ага, но събитията по-нататък ще ни покажат, че наистина оттук нататък действията на кърджалиите ще бъдат още по-тясно свързани и зависими от действията на Осман Пазвантоглу и на Гираевците очевидно не само в името на грабежа, но и в името на речената по-висока обща цел.

Така че третият поход на Емин ага завършва не само с ограбването на нови богатства, но и със създаването на един мощен съюз, който ще изправи централната власт пред угрозата да бъде наистина тя повалена и пометена.

БУРНАТА 1795 ГОДИНА НОВИ КЪРДЖАЛИИСКИ ТРУСОВЕ И НОВИ ОПИТИ ЗА УМИРОТВОРЕНИЕ.

ЕМИН АГА - МЮТЕСАЛИМ И АЯНИН НА ХАСКОВО

Положението в наводнената с кърджалии Румелия през годината 1795 е най-добре отразено в един султански ферман от февруари 1796 година, изпратен до румелийския валия Хаки паша, натоварен по туй време с „преследването и потъпкването на разбойниците – кърджалии”. Картината на опустошението, нарисувана в тоя ферман, е наистина зловещо епична:

„Буйният поток на всички тия дивашки орди се разстила по направление към всички градове, села и страни на империята ми в Румилли” - четем в тоя драгоценен документ. – “Села, градове и цели поселения са опустошени... Земеделческите работи, поминъкът и търговията са окончателно спрени...”

Всичките междуселски пътища и друмища за градовете и селата, за казите и нахиите били завзети от разбойниците, които достигнали дори до съседното на Одрине (Одрин) - Юскюдар.

Навсякъде, през дето са минавали, те превръщали всичко на прах и пепел с огън и меч опожарявали, убивали и грабили.

Освен това тия рзбойнически орди обсадили и започнали да нападат и градовете Гюмюрджина, Димотнка, Филибе и Пазарджик-бей.

На бедната рая по тия места те нанасяли всевъзможни мъчения и изтезания. Имотите обсебвали, обезчестявали моми и жени, изгаряли села и градове, жилища с покъщнина и други имоти и какви ли още нечувани и невидени престъпления и насилия не са вършили!

Един бог знае техния брой!

Тия архи разбойници -четем по-нататък, - щом се спасиха от вратите на затворите, от бесилките и човешката касапница, използваха великодушието на височайшата ми особа и неведнъж забравиха думи. клетви и не устояха на обещанието си, не се поправиха, а още от първия ден на височайшето помилване те като хищен орляк се впуснаха и повторно наводниха градовете: Хасково, Султанери, Гюмюрджнна, Чегдиян, Ахъчелебн, Енидженските планини и Неврокопското поле до града Неврокоп, а казаната Енидженска планина е в ръцете на тая бясна сган..

След тая доста подробна информация султанът съобщава на новия генерал-губернатор на Румелия Хаки паша, че Одринско е мястото, където „най-много върлуват злините и където е източникът на тъй наречените „дагли ешкияси” (горски разбойници - кърджалиите), и затова му се нарежда, без да напуща Одрине, да предприема умиротворяването на Румелия, като му се дават пълни диктаторски права и власт да наказва „всички, които услужват на разбойниците с шпионство, знакове, съгледателство, покровителство, защита или ходатайство за тяхното опрощаване", а освен това - да промени облеклото на „въстаналото население".

Освен това ферманът уведомява Хаки паша, че му се дава в разпореждане един артилерийски полк и че е издадена заповед за обща мобилизация в Анадола.

За да бъде пълна картината на настъпилата всеобща анархия, трябва да отбележим още, че докато в Румелия бушува с пълна сила повторното, съгласувано, изглежда, с Пазвантоглу кърджалийско наводнение, видинският отцепник успява да разбие изпратената срещу него тридесетхнлядна армия на Пясли Мехмед паша и отнема по този начин на Селима скъпата надежда за скорошното умиротворение.

Какво друго научаваме от фермана до Хаки паша и даденото в него обширно изложение рърх) вьтрешното положение в Румелия? Научаваме, че Пловдив и Пазарджик са „обсадени”, че Родопите са буквално „наводнени от буйния поток на разбойниците", а даденото им опрощение веднага нарушено.

Сред тези разбойници са на първо място някои родопски главатари. Това се вижда от един списък иа двадесет „несмирили" се даалийски предводители, където намираме и следните няколко познати и непознати имена:

„.. .Емин ага в Хасково. Той е от проклетите укриватели на разбойницнте-даалии, заради което бе издаден ферман за неговото екзекутиране. Сега стана мютесалим на Хасково. Но не бе възможно (да се хване). Не падна в ръце. Не е заловен.

Токаджикли Сюлейман, сега аян на Султанери. Стар разбойник-даалия. Привидно се е покаял, но има пръст в цялата тази размирица.

Синап. Известен разбойник. Подвластен е на назъра на Драма и на Сирозлу Исмаил бей.

Арабаджиоглу. Тъй като е в Хасковска каза, е под ръка на хасковския Емин ага при всеки негов призив.”

Тая справка е написана вероятно в началото на 1796 година. (През 1796 година, юли-август, единият от споменатите в „справката" главатари — Мехмед Синап е вече обезглавен.)

Става ясно, че по време на справката Емин ага е вече мютесал им (управител) на Хасково, длъжност, придобита вероятно с амнистията, и че след като е разкрита неговата двулична роля като „укривател" на разбойниците, е бил осъден на смърт.

В списъчето е споменат и Арабаджиоглу като подвластен на Еменаа кърджалийски главатар от Хасковската каза. Това е същият оня Арабаджиоглу, който заедно с Кавърджикли Халил и Деведжиоглу като главатари на „хасковските разбойници” „завладяват" и ограбват през 1785 година Хасково и Хасковската каза.

Запомнете името „Сирозлу Исмаил бей", от когото е зависим Мехмед Синап. Това е човекът, който от кърджалия и кеседжия ще стане по-късно един от най-верните султански офицери, ще получи придворната титла капуджибашия (султански адютант) и ще стане след години едйн от гробокопачите на Емин ага.

И четнримата споменати е списъчето кърджалийски главатари са имали опора в Родопите: Токаджмкли Сюлейман, аянът на Султанери (Крумовградско) Мед-мед Синап, свърталището на когото е родопската област Чеч, самият Емин ага, властелинът на Североизточните Родопи, и най-сетне неговиат васал в Хасковската каза - Арабаджиоглу.

Що се касае до съдбата на града Хасково, той е попаднал в ръцете на Емин ага вероятно по време на амнистията от 1793 годияа, ако и той е вече бил фактически владетел на града, с амнистията е станало официалното му припознаване.

Биографиите на Емин ага, ползуващм записките на Нестор Марков, именно това твърдят, че градът Хасково, изтерзан от постоянните кърджалийски набези, предпочел едни главатар да го владее, но да го и пази, отколкото да живее с постоянен страх и затова самото предаване станало дори тържествено, с музики, салтанати и поклони.

Настаняването на Емин ага в Хасково общо взето минало мирно и тихо.

Пострадали само някои от по-богатичките жители на града, които трябвало да разделят своето имане с йолдашите на новия мютесалим.

Препипано било отдалото се на Емина Хасково и за по-красиви булки и моми, но след това настъпил (най-сетне) за наплашените хора мир.

Тоя мир и кипналата строително-занаятчийска дейност привлекли в новата кърджалийска столица много нови заселници. Потърсили тука работа и преди всичко закрила от кърджалийските грабежи не само хора от съседните на Хасково села и от селата на Маричината низина, но и от разорените градове Станимака, Карнобат и Чирпан, което изведнъж увеличило населението на града, а заедно с това неговата икономическа и отбранителна мощ.

Новият мютесалим Еменаа незабавно се разпоредил да започне преукрепяването на Хасково с кули и окопи, да се преместят там част от оръжейните работилници, барутоливниците, военните ковачници и арсеналите за военни припаси.

Според разказите на очевидци и съвременници, плановете за новите военни работилници и арсенали били начертани със „собствената ръка на кърджалийския цар" Еменаа, а изпълнението - възложено на прочутия саморасляк - архитект майстор Добри от село Бодурово. Освен това градът бил опасан от няколко реда укрепени ровове по подобие на старозагорските шарамполи, на които Еменаа вече бил изпитал върху собствената си гърбина здравината и значението.

Възможно е за известно време новият мютесалим на Хасково да се е наистина отдал на строително - укрепителна и дори стопанска дейност, като се има предвид неговата страст към земята и към чифлиците. Все едно каква е била мирната дейност на Еминаа. Тя е била за кратко, като се има пред вид, че през 1796 година неколцина от най-видните кърджалийски главатари, като Кара Фейзи, Дженкчиоглу и Еминджнк са били привлечени като съюзници от Пазвантоглу и са се били като негови бюлюкбашии срещу „царските войски". По време на тая съвместна борба дружината на Еминджика е била настанена в Чипровци и Церовене.

При драгоценната помощ на такива мощни кърджалийски главатари Пазвантоглу успял да разгроми четирндесетхилядната армия на Мустафа паша и, разбира се, да развърже ръцете на своите съюзници за нови грабежи и палежи.

В преследването на даалиите назначеният в началото на годината румелийски диктатор Хаки паша успява все пак да постигне някаква сполука - умъртвяването на един от второстепенните главатари - алъккьойския властелин Мехмед Синап заедно с неговите шестстотин другари. Това обаче никак не променя кризисното положение в империята, особено след новата победа на видинския самовластник Пазвантоглу над изпратената срещу него четиридесет хилядна султанска армия под командуването на Мустафа паша.

Освен това подгонените от Хаки паша кърджалии успяват да прехвърлят Стара планина и съединени със своите севлиевски съюзници Маджар Али и Гяур Имам, продължават опустошенията си из Плевенско, Ловчанско и Търновско, където загубилите всякаква мярка даалии ще бъдат спрени и „обуздани” тоя път от войските на Пазвантоглу (април 1797 г.).

Хаки паша, който е изтървал кърджалиите, е отново в немилост и на негово място е назначен за пълномощник по преследването им и за румелийски генерален губернатор с “диктаторски права" белградският военен комендант и велик везир Мустафа паша (юни 1797 година).

В помощ на Мустафа паша са придадени двама още велики везири - никoполският паша Осмей и анатолийският Сенд Али, с нареждане - всеки от тримата велики везири да се отправи с войската си към Румелия, за да ликвидират „хищните животни” (кърджалиите) и техните съучастници - бивши севлиевски войводи Маджар Али и Гяур Имам.

Анатолийският велик везир Сеид Али паша пристъпва към своята задача, като мобилизира през юли 1797 година „всички способни за воюване мъже" от казите, разположени в планината Джебел, и заедно със своите азиатски войски ги хвърля срещу даалиите, върлуващи в околностите на Гюмюрджина.

Няколко дена след това в една своя заповед до софийските съдебно-шериатски власти победоносният Сеид Али паша ги уведомява (най-после - една радостна вест!), че разделената на две негова войска след „огнена атака'” срещу шайките ги е обсадила в градеца Макри, а останалите им дружини са се укрили и укрепили в самата Гюмюрджина.

Нямаме подробности за това, как е протекла обсадата на „сгащените" най-сетне кърджалии, но знаем развръзката: на 20 септември 1797 година в един нарочен ферман прогърмява радостната вест, че „след станалите люти сражения с кърджалиите, някои от техните главатари, като видели пропастта, дошли до низкото положение да искат амнистия, изявили готовност да се покаят и са се предали на властта".

Изброени са във фермана имената на предалите се: Кара Хасан, Исаоглу и Манаф Ибрахим с триста души, а главатарите Карафеиз, Еминджик и Дженкчиоглу Кара Мустафа - с осемстотин души разбойници.

„И всички те (четем по-нататък във фермана) са се наредили под знамето и дисциплината на нашите сеймени, в числото на които са вече записани."

Ето така приключва офанзивата на специално назначения за преследването на кърджалиите велик везир Сеид Али паша - със записването на предалите се даалии в сеймснските царски регистри като сеймени, а предалите се главатари - като офицери.

Защо яростната офанзива срещу кърджалиите завърши с такива „царски милости вместо е поголовното им изтребление, дали защото Сеид Али паша не е бил така сигурен и силата си, или са му дали подкуп, или защото султанът е искал да си развърже ръцете за по-тежката борба с отцеппика Пазвантоглу- това не е известно, но фактът си остава - кърджалийските главатари са отново изтървани.

Краят на 1797 година ще се ознаменува с едно събитие - загадъчно и странно: един отряд под главатарството на Кара Фейзи напада Хасково на 27 декември 1797 година и извършва там „много насилия".

Ако не беше това изрично написано в рапорта на цариградския дипломатически представител на Австрия барон дьо Херберт, не бихме го вярвали, след като знаем, че Кара Фейзи и Еминджика са се били три месеца преди това като съюзници с войските на Сеид Али паша, заедно са искали и заедно получили помилване.

Този факт показва колко лесно са преминавали кърджалийските главатари от сговор към вражда и от вражда към сговор в борбите, които са водили помежду си за по-голямо влияние и власт.

Куражът на Кара Фейзи да нападне столицата на своя бивш съюзник става понятен, като се има предвид, че Емин ага се намира по туй време с дружините си на север от Стара планина като съюзник на видинския самозванец. Всичко това узнаваме от една султанска заповед „за улавяне на съучастниците на Осман Пазвантоглу" ,между тях - Маджар Али, Гяур Имам и Еминджика, за да бъдат те „окончателно избити заедно с главатаря им Пазвантоглу!" (26 януари 1798 година).

Заключенията се налагат сами по себе си: султанската прошка е отново забравена, амнистията от септември 1797 година - нарушена, клетвата - престъпена и преди да са минали три месеца от „покаянието” и записването на Емииджида в регистрите на султановия офицерски корпус, той е отново свободен кърджалия и „размирник".

Докато татарите-вестоносци препускат на конете, за да доставят иа румелийските коменданти заповедта за екзекутирането на Еминджика, той преспокойно влиза в старопланинската паланка Трявна, обира я и съсипва цветущото градче.

„В тия времена восташа разбойници много, които се назоваха дахалий и кърджалий и изгориха села много и дойдоха на село Тревна – февруари 20, 1798 в неделя месопустною и изловиха много человеци и обраха и изгориха селото, само една четвърт от къщята цели останаха” – четем в летописа на поп Йовча от Трявна пасажа, посветен на това кърджалийско нападение.

Междувременно в Истамбул е кипнала нова, тоя път аистина грандиозна подготоака за окончателна разправа с Пазвантоглу.

С главният командуващ на тази най-крупна от всички военна експедиция срещу самовластният бошнак е натоварен командирът на флотата - капудан-пашата Хюсеня, който потегля на 9 април 1793 година от Истамбул за Видин със сто хиляди души войска.

Преди още да е потеглил, той отново се опитва да премахне Еминджяка. като изпраща нова заповед, в която уведомява софийските военно-административни власти, че „един от приближените другари на разбойника Пазвантоглу, а именно разбойникът Еминджик", се е здраво укрепил в Ново село, но след като видял, че е обсаден от императорските войски, избягал неизвестно къде. След това капудан-пашата заповядва да се укрепят дефилетата и проходите, за да бъде хванат „жив или мъртъв реченият Еминджик". (За поведта е доставена в София на 13 април 1798 година.)

В усилията на капудан-пашата да „хване" Емин ага трябва да виждаме не само гола омраза против изменника, но преди всичко необходим за предстоящата военна операция тактически ход - обезвредяването на един опасен противник в гърба на капудановата стохилядна армия, който би могъл да прекъсне връзките му със столицата.

По въпроса, къде и как се е подвизавал Емин ага, докато капудан-пашата със стохилядната своя сбирщина се придвижва към Видин - мненията са различни. Черпейки от записките на Нестор Марков, Ст. Заимов твърди, че когато капудан-пашата сключва обсадата на Видин, в неговия лагер се намира с дружините си като съюзник и Емин ага; че след разбиването на капудановнте пълчища запазилият право на самостоятелни действия хасковски властелин отново го удря на грабеж, участвувайки в съсипването на Севлиево, Раково, Габрово и търновското село Арбанаси,

Към противоположни на тона заключения ни навеждат някои документи, от които се вижда, че когато през май започва обсадата на Видин, капудановите войски са били принудени да водят ожесточени боеве за Лом с дошлите в помощ на Пазвантоглу „дивизии" на Маджар Али и Еминджик.

Мъчно е да съгласуваме двете свидетелства за поведението на Емин ага по време на видинската обсада през 1798 година, но е и рисковано да повярваме само на едното; много е възможно ловкият Емин да с бил в известни моменти и враг, и съюзник на капудан-пашата и във всеки случай да е успял след разгрома на неговата армия да вземе участие в разграбването и разгрома на Алванитохори (Арбанаси). А какво са препатили клетниците арбанасчани от кърджалиите — опустошнтели на цветущото им село, се вижда от следната бележка на тогавашния свещеник при черквата „Свети Никола":

„На един висок баир са намирам сам, сам в едно пусто село, казват го Алванитохори. Виждам снеговете и дъждовете и сърдечните вълнения, виждам и фъртуните и ми се помрачава. Виждам небето мътно. Че как да се опазя, де да намеря спокойствие, да отида там да живея. Обръщам се към изток - едра градушка ме удря. Обръщам се към запад - и той ме устрашава. Обръщам се на север, и тъмка гърми и се святка. Тичам към юг - и там е воня. Виждам вълци как силно тичат, и лъвовете как вървят, всички побеснели и много сърдити. Обръщам се към небето със сълзи и извиквам: желая свобода в тая неволя!"

В тази кратка бележчица е събрана цялата безизходица и ужас на ония времена, когато от всички страни върху населението са се сипели страхотии, всякакви опасности и ужаси както от „разбойниците", така и от разкапалите се, мародерствуващи султански войски, от събирачите на реквизициите, от глада, немотията и епидемиите и не се е виждал изход, нито лъч от някаква надеждица.

С това „печално воздихаиие" завършва годината 1798 и, разбира се, с тържеството на Пазвантоглу и свързаните с него кърджалийски главатари, като Емянджнка, който успява, изглежда, да запази добрите си военнодипломатически, пък и лични отношения с видинския кандидат-султан.

Голяма ще да е била наистина плячката, с която се завръща Емин ага Хасково в началото на 1799 година след разоряването на Алванитохори (Арбанаси) и предаденото чрез издайничество Габрово.

„Ограбеното имане беше неизброимо - разказвал Еминаговият бюлюкбашия Кара Иваи на Нестор Марков. – Ние, главатарите на бюлюкбашиите и всички долни нефери (редници) ходехме със златни чапрази и сребърни халки на пушките.”

Дрипавите някога голтаци и гладници даалии се перчели сега с високи шапки или разкошни чалми, с обточени в сърма гълъбови шалвари с къси златошити кафтани, а гювендиите им били отрупани с крадени нанизи, с гривни и с обици.

Разбира се, имало степенуване във великолепието и в накитите: за отличие от редниците (неферите) предводителят Емин и бюлюкбашиите му носели на вратовете си златни гердани, а на ръцете си златни гривни. Подковите на конете, юздите, стремената и въобще металните части на конската амуниции били изработвани все от сребро, а също така и налчите на ботушите, да не говорим за златната и сребърната обковка на бюлюкбашийските ятагани и пищови.

Ето как е изглеждал в това си облекло страшният кърджалийски цар Еменаа Балталъ, според както ни го е описал Стоян Заимов въз основа на събраните от него спомени:

Висок около два метра, широк в площите си като волска диканя, този господин притежаваше две големи сини соколови очи, подвижни и кръвожадни, каквито са у хищните птици; рядка коса и кестенява брада, с каквито бради природата награждава гениалните кьосета; широко и високо набръчкано чело; костеливо лице и две силни челюсти, готови всяка минута да услужат на силния си господар. Жълти ботуши, подковани със сребърни налчи покриваха гигантските му бедра и стъпала. Златен гердан лъщеше на врата му, а на дясната му ръка — златна ентешия (гривна)."

А сега, представете си тоя кьосав Голиат качен на белим си кон, подарък от върбишкия султан, с крива сабя в ръката, в гълъбови шалвари, златошит кафтан, златовезана копринена чалма и ще имате горе-долу представа за физическия образ на страшилището, наречено Кърджалъ Еменаа Балталъ, човекът, който е могъл с една дума да вдигне на крак дяла конна кърджалийска армия и да я хвърли в която си ще посока.

Този човек, естествено, не е могъл да прости на Кара Фейзи, че се е одързостил да напада неговата столица, и затова една от първите му грижи след завръщането в Хасково е била да си отмъсти.

Разузнал чрез своите шпиони къде се намира Кара Фейзи, Еменаа повикал най-верния си, вероятно и най-способен бюлюк-башия Кара Иван и му заръчал да избие шайката на Кара Фейзи, а него самия или вързан да доведе, или главата му в зобилницата на коня си да донесе в изпълнение на тая никак нелека поръчка Кара Иван (според неговия собствен разказ) се упътил по следите на Кара Фейзи със своите четиристотин души главорези, ката си дал вид, че се е уж скарал и че бяга от Еменаа.

В околностите на Айтос Кара Иван настигнал шайката иа Кара Фейзи. явил се пред него в позата на обиден от Еменаа и му предложил да мине под негов байрак, като изразил заедно с това признание към неговата слава и юначество.

Трябва да е имал и артистични заложби Кара Иван, защото Кара Фейзи повярвал на думите му и двамата си стиснали ръка за задружни действия. Няколко дена след това те заедно нападнали, ограбили градеца Айтос и се оттеглили иа лагер в село Енидже-кьой. Първия ден те делили плячката, пили, яли, веселили се, а на втория през ноща, когато всичко се успокоило и заспало изведнъж запукали пушки.

В лагера се понесли викове и започнало грозно клане, което траяло, докато шайката на Кара Фейзи била изтребена, а самият предводител намерил уж смъртта си от ножа ка Кара Иван. Когато слънцето изгряло, нощните победители натоварили на колите цялата айтоска плячка и тържествено се завърнали в Хасково с „тюлюмбеци, зурни, тъпани и пушечни гърмежи, весело посрещнати от хасковските жители, които им поднесли вино, ракия и разни гозби.

Тогава още, на това посрещане Емин ага дал почетното прозвище на Кара Ивана - „гази Кара Феиз”.

Победител на Кара Фейзи, или просто Кара Феиз”.

Историята е правдоподобна: възможно е да е имало наказателна експедиция срещу Кара Феиз и да е успял Кара Иван да го разбие.

Възможно е във връзка с това да са му дали прякора „Кара Феиз”, но що се отняся до смъртта на прочутия кърджалийски главатар официалните документи недвусмислено говорят, че Кара Феиз е бил дълго време след 1799 година жив и много още кърджалийски подвизи е извършил през годините 1803, 1804 и1805, когато при една нова амнистия той става дори аян на Филибе (Пловдив).

Бе могло да се очаква, че след изобилната кърджалийска “жътва" през 1798 година Емни ага ше се отдаде на почивка, но краткотрайният мир между Осман Пазвантоглу и султана, сключен през ранната пролет на 1799 година, през летните месеци неочаквано се .изпарява”, защото султанът „забравя" да даде обещавания на видинския отцепник везирски чин заедно с трите конски опашки, символизиращи тоя най-висок в империята сан.

При това положение Пазваитоглу отново насъсква кърджалиите и те подновяват своите действия край Одрин, но за кратко, защото Селим изпраща трите опашки, вълненията секват", а разбойниците изведнъж изчезват.

Изчезват, но не за дълго. На 22 декември 1799 година малко преди Коледа кърджалиите връхлитат съвсем неочаквано откъм Ново село. Троянско, и през Стара планина, по пъртината, направена от едно “пленено" от даалните свинско стадо, се явяват при Калофер.

Веднага щом идват в Калофер, те запалват плевните и къщите в покрайниннте на града и сключил и по този начин „огнената обсада", започват да ловят и мъчат хората. Според историка на Калофер Н. Начов даалните туряли на мъжете нажежени тава на гърдите н нажежени вериги на шията, за да изкажат скритото имане.

„Младите булки и момите чернели лицата си със сажди и се криели по тавани и по зимници, но пияните кърджалии ги намирали, умивали ги и заставяли да им сложат ракия и кисело зеле".

Някои по-юначни хора се промъквали през комшулуците, избивали кърджалиите, взимали им конете и бягали кому където виждали очите.

Мнозина потърсили убежише в Карлово, но сетне* когато и Карлово било на свой ред „бастисано", останалите живи калоферци извратили хора там, за да откупуват от кърджалиите заробените млади момчета и момичета.

Оттогава е и калоферскате песен:

Пушка се пукна в Мара Гидик,

ей, завалийо Емин ага,

дей гиди калоферци...

посветена на убития уж от калоферците Емипджик.

Ето и домашното известие за опленяването на Калофер, според както го е записал даскал Тодор в своя летопис:

„В лете 1799, кога даруваше султан Селим и пущаше влъви по Уруммелли, та гореха градове и села и стана тогава пленство на Калофер - месяц декември 22 ден. Такава неволя нападна християни, та ги в огън изгориха и (в) други маке (мъки) да изкажат кой (какво има)."

Че Еминаговите бюлюци не са се задоволили само с „алтън Калофер", се вижда от едно писмо с дата 22 март 1799 година, в което четем:

„И ония даглие, що беха на Калофер, отидоха по комшиите, а други са още на Пазарджик, колят и горят селата. И Панагюрище изгориха."

„Комшиите" са вероятно сопотненци и карловци, а що се отнася до Панагюрище, „съсипването" му е било така жестоко - вероятно поради оказаната съпротива, - че цели дванадесет години това цветущо селище е било мъртво пепелище. По-нататък събитията се сипят с такава бързина, че вече не може човек да се оправи кой, къде и какво граби и опожарява.

В рапорта си от 28 март 1800 година пруският дипломатически представител в Цариград барон Кнобелсдорф съобщава, че „разбойническата дружина се устремява към Родос и Силиврия, а шефът е Кара Фейзи, аян на Хаскьой, голям град близо до Силиврия".

Както в много други случаи и това донесение Кнобелсдорф изгражда върху слухове и затова е сгрешил местоположението на Хасково, като го обозначава до Силиврия.

По същия начин той може да е сгрешил, обявявайки Кара Фейзи за аян на Хасково, освен ако за кратко време наистина Кара Фейзи е успял да отнеме от Еменаа аянството на Хасково.

А може пък да става в случая дума за Еминовия бюлюкбашия Кара Иван по прякор Кара Фейзи. Все едно как е, два месеца по-късно, на 28 май 1800 година, Кнобелсдорф уведомява своето правителство, че султанът е отсякъл главата на измирския паша, защото, след като бил заградил кърджалиите, дал им възможност да изчезнат срещу сто и трийсетте камили плячка, която те му били отстъпили.

Не пише в тоя рапорт за кои кърджалии става дума, но има косвени данни, че измирският паша е имал работа с Еминовнте кърджалии. За това ни говори оня пасаж от биографията на Емина, където Ст. Заимов въз основа на Марковите записки разказва как бил той преследван от „царските войски" под командуването на двамата паши: измирския и Гюрджи паша.

В станалата между Свиленград и Харманли битка кърджалиите победили. Повечето от царските войници дезертирали и се присъединили към бюлюците на Еменаа, а самият Гюрджи едва успял да се спаси зад дебелите стени на Одрин.

После обаче, когато се върнал той в Цариград, „пашите го обвинили в измяна и подкуп; султанът заповядал, главата му отлетяла, а имуществата му взели за сметка на султанската хазна" - приключва Заимов въпросния пасаж.

Заимов е издал своята работа за Емин ага през 1891 година, седемнадесет години преди в Сборниците за народни умотворения от 1908 година да бъдат публикувани дипломатически доклади за кърджалиите, сред които се намира и рапортът на Кнобелсдорф за екзекутирането на измирския паша.

С други думи, Заимов ни е предал едно наистина неповлияно от литературата известие с тая разлика, че той приписва съдбата на измирския паша на неговия колега - Гюрджи паша.

Независимо от тая неточност, известието на Ст. Заимов ни дава възможност да установим, че злощастният измирски паша е имал работа тъкмо с Еминовнте кърджалии, тях е преследвал той през май 1800 година, а след това освободил срещу отстъпените му сто и тридесет камилски товара плячка.

Все по същото време, когато се разиграва драмата с измирския паша, „султанът и даалпиците" нападат и опожаряват Елена.

„Дивата и свирепа кърджалийска орда (пише Преслав Кършовски в своята книжка за кърджалийското нашествие в Елена) нахлува в града със свирни, биене на барабани, диви викове и пр... Предали се на обири, грабежи, палежи, убийства, кланета и на низките скотски инстинкти - изнасилвания на невести, моми и момичета, оскотелнге кърджалии най-сетне прибягнали към опожаряването на града; запалват го и със същия салтанат, и със свирене, биене на барабани, викане, гърмежи и прочие го напущат и си заминават”.

След разорението на Елена била изпратена делегация в Цариград да измоли позволение от султана еленчаннте да си съградят каменно кале. Разрешението било дадено, а събитието записано в една богослужебна книга със следните редове:

„Да са знай куга отидуха в Цариград поп Дойну, Йоан Кършув и X. Панайот, за калету, на вознесение господне, сене (година) 1800,"

Разорението на града Елена даскал Никифор записал на дневника си в следния пасаж:

„1800 година. И тази година додоха даалийците със Султана (Герай) в Елена, на Гергевден и изгориха църквата Свети Никола."

Бурният за Османската империя XVIII век завършва през 1800 година с повторното разграбване на Жеравна от една сборна кърджалийска кавалерия, в която е отбелязано участието на Еминовия съсед по каза - Сюлеймана Токаджикли, аянинът на Султанери.

В кървавите хроники от 1800 година името на Емин ага не се споменава, но едва ли е за вярване, че докато другите са грабили, той е прекарвал времето си в пост и покаяние.

Кърджалийските грабежи продължават и през 1801 година с разоряването на Тетевен, връхлетян от даалиите на 1 март пак „с биене на барабани и свирене на музики. Нападателите събличали голи жертвите си - моми, жени и млади момчета, мятали на раменете им отпред и отзад нанизи с жълтици до под пояса и така накичени са ги заставяли да им играят на чом-пари". Градчето след това било, разбира се, опожарено.

След кратко затишие, през 1802 година есента новоназначеният пловдивски бейлер-бей Али паша Тепеденли прави опит да потуши размириците в Румелия и да прогони „могъщия аян Токаджик", но не успява нито в едното, нито в другото”.

Следващата 1803 година през май Али паша Янински отново се сблъсква с румелийските аяни и те му обявяват - както Кнобелсдорф се изразява - „открита война - И ето Към том събше ни подава една „връзка” свещенник Кожухаров в една своя статия за Емин ага, публикувана през 1893 година в сп. „Китка”, където се разказва за опита на „арнаутите по предводителството на Тенедалян да покорят Еминаа".

„Емин ага (пише Кожухаров) се укрепил в Гидикли и почнал да се брани. Арнаутите денем ходили да се бият около Гитикли, а ноще - понеже било зима - дохождали да нощуват и Хасково. Това се продължило близо три месеца. Най-после Еминаа тайно се съгласил с хасковци и една нощ ненадейно нападнал града.

Гражданите почнали да убиват арнаутите отвътре; и те, като видели каква е работата, почнали да бягат, но Еминаа ги гонил и убивал чак до Пловдив. В тая битка байрактарят Юргата Иван хванал до четиридесет души живи арнаути и ги довел пред Еминаа, който го наградил с едно „аферим", а арнаутите заповядал да изколят като овци."

Това историческо предание, очевидно, съвпада напълно с по-късно публикуваните рапорти на Кнобалсдорф за конфликта на Али паша Тепеденли (Тепеделян) с румелийските аяни.

Несъмнено е, че сред тези бунтуващи се аяни е бил и нашият хасковски султан Еменаа, който през 1803 година - според друго едно известие - става най-сетне законен аянин (диктатор) на Хасково, вероятно след спечелената победа над бейлер-бея Али паша.

И след това „повишение* обаче умиротворение не настъпва нито в Хасково, нито в Румелия - „отново заляна" през 1804 година от разбойниците и преди всичко от шайките на Кара Фейзи.

„Чудно е (пише Кнобелсдорф в един рапорт от 24 юли 1804 година), че малкото число на разбойниците, което не надминава повече от пет хиляди души, може да отстоя срещу две армии от по десет-двадесет и пет хиляди всяка, които ги обграждат отблизо.

Напоследък (продължава пруският полковник да се чуди) те са били заградени близо до Родосто и на другата заран щяла да започне атаката, която е трябвало да ги разкъса и довърши, но в това време се получава писмо от Портата да се отложи нападението с 24 часа и разбойниците си отишли."

Очевидно, екзекутирането на измирския паша никак не е подействувало на дебелоглзвите паши, а и дворцови сановници, които покровитедстаували тайно кърджалиите срещу даваните им богати и пребогаги подкупи, та все намирали как да осуетят опитите за тяхното залавяне.

Ето защо размириците не секват нито през 1804 година, когато румелийският генералисимус Ибрахим наша успява все пак да подгони „шайките" на Токаджикли Сюлеймана, а него самия да обезглави, нито през следващата 1805 година, когато отново му е възложено да възстанови „реда и спокойствието" в пламналата от „революционен огън" и „гражданска война" Румелия. Как е протекла борбата на генералисимуса Ибрахим с „размирниците" не знаем, но е известно от рапорта на барон Кнобелсдорф, с дата 9 септември 1805 година, че „главните началници на разбойниците в Румелия" свързват мир с Портата, която ги „надарява с управлението на същите окръзи, където са извършвали обирите си".

Тази нова четвърта, а може би пета или шеста поред спогодба с някои от кърджалийските главатари Селим III предприема вероятно във връзка с опитите му за потушаване въстанието в Сърбия и подготовката за нова война срещу Русия, която ще избухне през 1806 година и с едно прекъсване от две години — ще трае до 1812 година.

Мирната спогодба с кърджалийските главатари има, изглежда, известен успех, защото произведеният в чин капуджибашия аянин на Бургас Дели Кадри заминава през май 1806 година заедно с другия разкаял се кърджалия Исмаил Сирозлу (Серески) на воина срещу сърбите. Една конна армия от шест хиляди души кавалеристи изпраща към Сърбия и Осман Пазвантоглу, но в боевете с оглавяваните от Кара Гьорги сръбски въстаници тоя отряд претърпява поражение, а Пазвантоглу, научил за това, се поболява от мъка и умира на 5 февруари 1807 година.

Кротувал ли е Емин ага по туй време и вместо да граби е събирал данъци; а вместо да развърта ятагана е наглеждал своите орачи и копачи? Или запазвайки външното приличие, е участвувал тайно в грабежите чрез верните свои бюлюкбашии, за да делят заедно награбената плячка?

Всичко това засега не е известно, но се знае, че смъртта на Пазвантоглу е била за Еминаа голям удар, защото с видинския властелин той загубва не само своят главен съюзник, но заедно с това своята надежда да се добере чрез него до заветната си мечта – хазнатор на Османската империя.

Смъртта на Пазвантоглу, който почти всяка година след 1794 разгромявал по една султанска армия, е зарадвала по всяка вероятност Селим III, но и той не е имал достатъчно време да се наслади на тая радост.

На 31 май 1807 година, четири месеца подир смъртта на Пазвантоглу, противниците на неговите реформи - еничарите, го свалят, хвърлят го в зандана, а на престола възцаряват неговия племенник Мустафа IV.

Изтребени са и съчувствениците на Селимоните реформи, а придобилите кураж и нова сила от погубването на Селима кърджалии отново се оживяват и започват своите грабежи, в това число и нашият Емин ага.

За размера и посоката ка неговите подновени върлувания съдим по един махзар с дата 5 септември 1807 година от жителите на Карлово и нахията Гьопса, в който се казва, че „опирайки се на подкрепата на някои лица от Пловдив и Пловдивско, Еминаа минал през тази каза, набирайки войска и извършвайки известни безчинства. Когато неговата дружина се увеличила на две хиляди души, той предприел нападение на Гьопсата, където изгорил много села, избил мирните хора, ограбил имуществото им и отвел добитъка им към Хасково."

Научаваме също, от други документи, че двама от подвластните на Емни ага кърджалийски главатари, а именно ел хаджи Еюб ага и Ахмед Ариф ага „се грижели по същото време - 1807 година — за „реда" в цяло Пловдивско и отбивали нападенията на новопоявилия се главатар Дервиш бей".

Тези документи ни показват между другото начина, по който са се увеличавали кърджалийските дружини - по време на походите от примъкнали се към тях жадни за слава и богатство авантюристи, а освен това, че кърджалиите са имали своите надеждни помагачи и съчувственици между местните първенци, които са улеснявали техните зулумства срещу пай от плячката и най-сетне, че анархията след свалянето на Селим III очевидно се е разпалила и обхванала притихналата за кратко време Източна Румелия.

ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНАТА 1808 ГОДИНА, ЕМИН АГА - В ЦАРИГРАД. ОБРАТНИЯТ ПЪТ КЪМ ХАСКОВО И ОТНОВО КЪРДЖАЛИЯ

Навъртането на Емин ага през лятото на 1807 година в крайпловдивската нахня Гьопсата не е никак случайно и не е за първи път. Филибе (Пловдив) е една от заветните мечти на Еменаа; Филибе е по онова време седалище на белер-бея и завладяването му само по себе си е изравнявано с тая висока длъжност, да не говорим за плячката, която би дал в ръцете на хасковския аянин тоя най-многолюден и богат румелийски център.

Освен това за Еменаа ще да е било особена примамка по същите улици, където някога е минавал като лукопродавец, с кирлива гъжва на главата - да мине като всесилен предводител с атлазена чалма върху белия си ат, край сведените глави на пловдивските бели кокони и подгърбените в поклон бейове и челебии.

Ето защо наедрелият от плячка кърджалийски вълк ще обикаля много често здраво пазената пловдивска стара кошара и ще се опитва неведнъж да скочи вътре. Затова през 1807 година той се навърта по Гьопсата, граби и опожарява не без съдействието на своите пловдивски съмишленици и приятели; затова през следващата 1808 година той отново се насочва към Филибе (Пловдив) начело на осем хиляди души, тоя път с намерението да не се връща, докато не го превземе.

Укрепеният и въоръжен обаче с топове град оказал упорита съпротива. Несвикналите на топовни гърмежи кърджалийски кончета се плашели и няколкото атаки пропаднали, преди Емнновата кавалерия да достигне градските стени. В това положение се намирал Емин ага, когато при него дошла неочакваната новина, че сераскерът (главнокомандуващият) на Дунавската султанска армия, русенският аянин Мустафа Байрактар се е отправил с войските си към Цариград с намерението да свали наложения от еннчарите султан Мустафа IV и да възкачн на престола отново Селнм III Благородни.

Татаринът, който донесъл това известие канел Еменаа от името на Мустафа Байрактар да участвува в контрапреврата, разбира се, със съответните обещания, че при благополучен резултат двамата ще си поделят властта и всеки ще получи своя „кардаш-пай” (равен дял) от плячката.

Предложението е малко странно даже за един Емин ага, който през цялото време, докато султанът-реформатор е царувал, се е борил срещу него й неговите проклети реформи - сам и като съюзник на Пазвантоглу, а сега изведнъж Мустафа Байрактар го вика, за да възкачи пак сваления султан и да застанат зад отменените негови реформи.

Всеки би се поколебал да налравн това политическо салтомортале, но не и Емин: преценявайки, че предложението на Мустафа ще му даде възможност да осъществи (най-сетне!) своята отколешна мечта - хазнатор на Османската империя, - той плюе на всичко и приема предложението на Байрактаря да участвува в контрапреврата за възстановяването на Седим III.

Преди обаче да потегли към Истамбул, давайки си вид, че е склонен да пощади Филибе (Пловдив), Емин ага успява да измъкне един нищожен откуп от пловдивските челебии и чорбаджии и обръща гръб на бейлербеговата столица, за да поеме към Истамбул.

През август Еминовите орди се съединяват с войската на Мустафа Байрактар недалече от Истамбул и след като уговарят окончателно условията на съюза, започват съвместно действие за възстановяването на Селима.

Започват с една странна от всякакво гледише малка военна „операция", извършена посред бял ден с един само конен ескадрон румедиоти, които спокойно и дружелюбно се придвижват към Истамбул и влизат в столицата, обявявайки, че искат да се срещнат за преговори с великия везир Кабакчиолу. Проникнали обаче въз везирството, стоте отбрани главорези изваждат калъчите, нападат великия везир, заколаат го, а след това - все така спокойно се изтеглят под слисаните погледи на обърканите от невероятната случка царнградчани.

Докато еничарнте се опомнят от тая „случка”, Мустафа Байрактар нахлува с конницата си в Истамбул заедно с Емина и обсажда султанския дворец. Водят се кратки, но безуспешни преговоря с дворцовата стража за отваряне на здраво залостеяата „Висока порта”, сподирени с щурмуване от специално въоръжените с брадви „румелиоти". Първо място сред тези брадвари заемал, както се твърди, самият Емин ага и неговите бюлкжбашии, откъдето е .и прозвището на Еминаа „Балталъ" - брадваринът, секирджията. Когато насилената от брадварите дворцова порта най-сетне се отваря, втурналите се през входа румелиоти виждат пред себе си напреки сложен на входа токущо удушения бивш султан Селнм III.

Докато смутените румелиоти начело с Мустафа Байрактар се суетели край трупа на Селима, стъписани от смъртта на човека, когото искали отново да направят султан, при тях се явява един от дворцовите евнуси и довежда пред Мустафа Байрактар непознат осемнадесетгодишен, целия в сажди момък. Оказва се, че това е вторият племенник на Селим III - Махмуд, по чудо спасил се в един комин от джелатите на Мустафа IV, конто ималн заповед да го удушат.

При радостните възгласи на румелиотите още същата минута пред трупа на удушения Селим за нов султан е провъзгласен Махмуд II, низвергнатият Мустафа е на бърза ръка изпратен с помощта на удушвачите при своя чичо Селима, а Мустафа Байрактар е назначен за велик везир.

Как ли ще е трепнало сърчицето на Кърджалъ Емин ага Балталъ при поемането на везирския печат от неговия съюзник Мустафа Байрактар в очакване малко подир това той самият да получи ключа па държавната хазна! И как ли му е загорчало в устата, когато пипналият държавното кормило Мустафа Байрактар отклонява кандидатурата на Емина за държавен хазнатор!

Идва най-сетне и реда и Емин ага да бъде веднъж излъган и заставен, макар и със скърцане на зъби, да се оттегли. На него му е идвало в ума навярно да се улови за ятагана, но той очевидно не е смеел да си премери силата с мощния Байрактар, единствения от пашите, който е можел да се похвали, че е нанесъл победа над Пазвантоглу по време на междуособната му разпра с Исмаил ага Тръстениклията през 1803 година.

Що се отнася до Мустафата, той е познавал, изглежда, много добре Емни ага, за да повярва, че тоя кърджалийски вълк може да се превърне във вярното онова куче, което на него му било потребно за доброто пазене на държавната хазна. За това дава „пътя” на своя несигурен съюзник и го изважда от „голямата игра”.

Преди да направи това, изглежда, че великият везир Мустафа Байрактар известно време е отлагал разчистването на сметките си е Еминаа, докато да разгони противниците на преврата и да организира новия военен корпус „низами-джедит”, в който влизали като сегбани (солдати) много еничари и бивши кърджалии. (Твърди се, че някои от тях носели върху калпаците си украшения от злато, маргарит и елмазм от пет до десет хиляди гроша.)

В началото на октомври Мустафа Байрактар решил да събере на съвет всички румелийски и анадолски паши, аяни, по-видни главатари, бейове и деребейове, за да одобрят сторените преобразования.

Именно по туй време изглежда, че е настъпил разривът между великия везир и Еминаа, та разлютеният кърджалийски главатар открито се противопоставил на новата войска и забранил на зависимите от него управници и кърджалийски главатари да вземат участие както в съвета, така и в новия военен корпус.

След всичко това естествено Емин ага е трябвало да напусне заедно със своите бюлюци Истамбул, заканвайки се открито на султана и великия му везир, че скоро ще ги види обесени на „Ат мегдан”.

Заплахите на Емин ага подействували на мнозина от румелийските аяни и те не се явили на свикания от Мустафа Байрактар съвет на пашите през октомври. Това обаче не попречило другите да одобрят преобразованията на Мустафа Байрактар и създаването ка новата войска „низами-аскерие".

Междувременно Емин ага Балталъ поел със своите дружини обратния път към Хасково, само че не направо, а през Силиврия, Родосто и Шаркьой - за Гелибол, с намерението да ограби тоя град и увеличи огромната и без това плячка, придобита от Стамбол, която „вървяла" подир бюлюците му, натоварена на кервани от катъри, камили и коли.

И ето че тук, край Гелибол, кърджалийският късмет на Еминджика като че ли му изневерява за първи път, а в лицето на коменданта на Гелибол - Мехмед Али паша той си намира, както се казва, майстора.

Съблазнен от идеята да обсеби Еминовата плячка, Мехмед паша въоръжил цялото християнско и мюсюлманско население в Гелнболско срещу кърджалиите, които били разбити и обърнати в бягство, а имането им - присвоено и поделено между самия Мехмед, султана и великия му везир - Мустафа Баирактар.

Преследвани от гелиболския паша до към Свиленград, Еминаговите бюлюци се разпръснали на малки чети, откъснали се от главатаря си и се ройнали из Югоизточните Родопи, а обявеният за „изменник на престола" Емин ага едва успява да се добере до Хасково, за първи път - с празни ръце.

Смутен и озлобен, хасковският властелин влиза в тайни връзки с недоволните от Мустафа Байрактаря еничари и ги подтиква към нов бунт, като ги подпомага и подкупвг. Усилията на недоволните от новия велик везир еничари да обърнат нещата в своя полза се улесняват твърде много от самия Мустафа Баирактар: през втората половина на ноември 1808 година, в навечерието на рамазана, той разпуща своите войници-румелиоти, за да прекарат празника по родните си места, и подпомага по този начин тъмните кроежи на враговете си.

Един ден еничарите неочаквано се вдигат и нахлуват във везирския дворец. Мъжественият Мустафа Баирактар с петдесет души свои телохранители в продължение на два дни отбива атаките на своите душмани, докато най-сетне ги увлича в складовете за барута и хвърля във въздуха себе си, своите съратници и преследващите го около петстотин и повече еничари.

Новата войска потушава този еничарски бунт, но все пак с премахването на Мустафа Баирактар Кърджалъ Еменаа се спасява от един наистина силен и опасен враг, което му дава възможност да се задържи като властелин на Хасково и кърджалийски главатар.

КЪРДЖАЛИЙСКАТА ВОЙСКА - СТРАТЕГИЯ И ТАКТИКА.

ПОСЛЕДНИТЕ „ПОДВИЗИ" НА ЕМИНА СЕКИРДЖИЯТА И ... ПОСЛЕДНИТЕ МУ ДНИ

Наличните исторически сведения за последните пет години на Емин ага са наистина малко, но те са достатъчни, за да си направим заключението, че той и през тези години си остава все същият кържалия, както и преди, с тая разлика, че заедно с това е и владетел на чифлици едва ли не във всяко хасковско село, че събира данъка десятък от поданниците на своето кърджалийско владение, където той е самовластен господар със собствена войска, бюлюкбашии и дори с хазнатор (ковчежник).

За хазнатор Емин ага отбрал едно красиво и лукаво хасковче с подвижен ум. което играло в неговият щаб за известно време ролята на сьгледник и таен куриер. Опрян на своето имане, на своите чифлици и на прочутото си име, Емин ага е можел да събере, както се твърди, до към 12 000 “нефери", раздеделени в много бюлюци, всеки от около 500 души, командувани от предани бюлюкбашни.

Сред тази пъстролнка военна сбирщина имало, както вече споменахме, и доста българи, което ви кара да си зададем въпроса: какво са търсили българите сред даалиите и арнаутите на Еминаа? За какво са се събирали те под Еминовите знамена, за какво са се били и на какво са се надявали?

Недалновидно би било да предположим. че единствената подбуда за превръщането на мирните български селяни в кърджалии ще да е грабежът, плячката в жаждата за отмъщение - за тези, конто са имали на кого и за какво да отмъщават.

За българите не е било без значение, че кърджалиите воюват срещу омразното им султанско царство; защото разгромът на това царство ще да е било за тях една многоочаквана желана перспектива, нзход от политическата и социалната безизходица. Друг е въпросът, че кърджалийското движение се изражда, и става инструмент за печелене на власт и богатства в ръцете на крупните кърджалийски главатари.

Българите са се надявали на друго и това личи от обстоятелството, че много от тях израснали по-сетне от кърджалия, във видни борци за “християнска свобода”.

Така завършили своето кърджалийско поприще двамата най-стари Еминови бюлюкбашни - Пехливан Кузю н Кара Георги - като участници в гръцкото въстание. Подобна е съдбата на Кондю войвода, известен кърджалия от сближите на Гушанц Али, който минава през 1806 годнина към сърбите и участвува в тяхната борба за освобождение като командир на отряд.

Подобна е съдбата на хайдут Велко - започнал като Пазвантов кърджалия и завършил като именит войвода, главатар на отряд срещу османските поробители по време на сръбското въстание. Такава е горе-долу и съдбата на легендарния Индже войвода, един от най-известните кърджалийски главатари, завършил живота си в бой с турците на реката Прут.

Много са още примерите в тази насока и те определено подсказват, че за българите кърджалийството не е било само едно бойно поприще за каляване на юмруците и за грабеж, а една (повтаряме това) политическа перспектива и надежда с дълбок социален и психологически подтекст.

Но да се върнем към кърджалийската „война". Понякога бюлюкбашинте на Емин ага сами отивали да „плячкат", понякога се събирали в по-големи съединения, но винаги под надзора на своя баш главатар, който прибирал лъвския пай от награбените предмети и богатства. За редовните ратници кърджалийските главатари усвоили званието „нефер" - както се наричали редниците и в новата войска „низами-джедит". Ония от неферите, които се отличавали със своето юначество и храброст, получавали званието „кабадаи" от „дай" - вуйчо, бачо, в смисъл на юнак, побойник, ала „каба" - суров, неизпечен, непълноценен още юнак.

Това звание се давало на българите, за да не се дразни честолюбието на турците, макар че българите -„кабадаи" в Стара Загора, Сливен, Котел, пък и в кърджалийските дружини не падали по-долу по юначеството от своите съратници - мохамедани.

От кабадаите Емин ага подбирал своите най-близки другари по оръжие, които го придружавали в мирно време и в бой и образували личната му гвардия. Всеки в кърджалийската дружина получавал точно определен дял от плячката в зависимост от заслугите, като в замяна на това имал грижата сам да поддържа своето въоръжение и облекло.

Еминовите кърджалии били въоръжени с известните дългоцевни пушки, произвеждани в пашакьойските и хасковските тюфекчийници, наричани „кърджалийки". Заедно с тях са се употребявали и други - „каранфилки" с шесттръбови дула и „гегалийки” – употребявани главно от кърджалиите - ариаути.

В зависимост от украсата имало пушки теллии" - с вбита в кондаците им сребърна тел, „седефлни" - ошарени със седеф и мидени черупчици, а още и „пушки дремсъзни", в които можело да се насипва барут без мярка.

Всички тези пушки се пълнели през цевта с фишеци от барут „джепане" - куршуми или сачми.

Понякога пълнели пушките е по два куршума, свързани с една телена спирала, която се развивала след изстрела и движена от въртящите се куршуми, можела да сече като нож.

Куршумите се потапяли понякога в отрова „сюлмен" и тогава се наричали „зехирлии" — отровни.

Освен с пушки кърджалиите се въоръжавали и с пишови, най-често с пищовите, наречени „демир тепеллии" - с железни дръжки и дълги цеви. Такива дългоцеви пищови носели главно ездачите, защото цевите стърчали навън от пояса, та ако случайно пълният пищов се „бушандисвал" (изгърмявал) - да не засегне конника.

Употребявали се още пищовите „сърма-демирлии" с цеви, изковани от желязо, размесено със сърма, пъстри на вид и неръждаеми.

Някои от пищовите се носели окачени и през рамото на върви от гайтан, а гайтаните се украсявали с алени пискюли.

Много съществена част от въоръжението на кърджалиите съставляват обикновено гърбавият, извит към острието ятаган с бели или черни кокалени дръжки, украсени с корали, седеф, златни или сребърни гвоздей чета, телчета и накрая с „уши".

Както вече споменахме, повечето кърджалии са били ездачи: главатарите, бюлюкбашиите и съратниците им кабадаи - на коне, а неферите - повечето на катъри и на мулета.

Много издръжливи на глад и студ. на дълъг път и тежък товар „твърдоглавите" кърджалийски мулета, снабдени с кожени чували и мешнненн дисаги за пренасяне на плячката, са били почти незаменими, съчетавайки ездитните нужди с товарните. Снабдени е високи дъски отзад, седлата на кърджалийските коне и мулета прикривали при отстъпление като с щит бягащите конници и ги бранели от куршумите на враговете им.

Що се отнася до Еминовата кърджалийска тактика, любопитно е да се отбележат следните характерни моменти. Той е разчитал при своите нападения главно на изненадата и затова връхлитал неочаквано, буреносно, с много рев и шум, за да стресне и слиса своите жертви. В боевете са помагали и гювендиите, преоблечени в мъжки дрехи, грижейки се за кухнята, конете, а в критични моменти и водели бой наред с мъжете,

„Тактическо" оръжие за кърджалиите са били също така грозната външност, която вдъхвала страх и ужас, и преди всичко името „кърджалия".

В зависимост от задачата Еминовата дружина се е раздробявала на малки самостоятелни бюлюци или бюлюците са се съединявали в големи орди, какъвто е случаят при повторното нападение над Жеравна и Котел.

Кърджалийските дружини са били много подвижни, способни към бързи и дори светкавични преходи и в това отношение са имали винаги едно голямо преимущество над тромавите пеши войски, съставени от хора, насила мобилизирани и често пъти съвършено необучени.

При появяването на „царска сила" конните кърджалии се пръскали и на бърза ръка се лзпокривали по планините и ставали „неуловими" или пък изтощавали в безплодна гоненица пешите султански армии.

С кърджалийските дружини вървели винаги голям брой тъпанари и зурнаджии, които забавлявали даалиите в бой и след бой, по време на отдих, с маанета и кючеци.

Нападенията започвали с биене на тъпани, дрънкане на тюмбелеци и грозни викове и завършвали пак с грохота на даулите, когато сред опепеленото селище под такта на дивата кърджалийска музика пияните победители разигравали своите обнизани с ограбени нанизи пленнички и гювендии.

Така завършвали Емнновите „победи" през 1793 година. Така завършвали те и през 1808 и през 1810. Разликата между 1793 и 1810 е само тая, че през 1793 година Емин ага е разполагал с хиляда събрани от кол и въже дриплювци, а през 1810 година той е можел да събере под знамената си едно десет хиляди души добре въоръжени кабадаи и нефери, готови да го следват, в името на грабежа, дори до края на света.

Докато през 1793 година Емин ага е бил само един „разбойник", „проклетник" и прочие, след това той ще бъде и „мухасъл", и „мютесалим", и „аянин" на Хасково, и законен владетел на гори, земи, чифлици и четиридесет хиляди глави говеда, кози и овце и претъпкани с имане скриварища.

Докато през 1793 година бившият лукопродавец е трябвало да дели мегдан с третостепенни главатари, като Деведжиоглу, след 1808 г. той е в Румелия един от първите по сила и значение кърджалийски главатари, който открито се стреми към една от трите първи длъжности в Османската империя, а тайно може би към първата.

И най-сетне, докато през 1793 година, тръгвайки на поход, Емин ага се изнизвал със своята дружина тихомълком, нечут и невиден от никого, след 1808 походите му се оповестяват с глашатаи - предварително, за да могат хасковчани, и преди всичко жените, да го изпратят.

По време на това изпращане рояк момичета е бели бакъри подливали вода пред коня на всесилния ага и на неговите накичени със сребърни оръжия бю-люкбашии, а първенците на града, наредени в два реда от двете страни на улицата, ми се покланяли и го благославяли с „добър час”.

Целият в сърма и атлаз, опнал снага върху белия си кон, Кърджалъ Еменаа имал в такива случаи навика да хвърля наляво и надясно „за хаир" дребни пари, а децата се боричкали да ги събират.

Музиките, разбира се, през цялото време свирели, даулите гърмели, а конете „всичали огън” по калдъръмените улици, разигравани от наперените ездачи.

Ето в това положение се е намирал Емни ага по време на неговия разрив с Мустафа Байрактар.

Разбира се, че и враговете на Емнна не спели, че неведнъж се опитвали да „сгащят" малкия султан на Хасково в неговото леговище, но Емннджнка все намирал как да се справи със своите преследвачи.

Не ще и дума, че великите везири, наследили Мустафа Байрактар, също са се опитвали да вразумят „хасковския нагъл самозванец", но тези опити очевидно не успели, защото вплетеният във война с Русия нов султан не е могъл да задели достатъчно войска за преследването му, и той е имал възможност дълго време свободно да си разиграва коня из кански писналата от неговите „кръвопийства и зулумства" Тракия.

Именно през това време, 1810 година, Емин ага извършва второто си нападение върху Станнмака, със същата дързост и все така безнаказано, както в преди.

Това нападение не е било изненада за станимашкитс граждани. Патили веднъж от тоя „човекоподобен звяр", те овреме доловили неговите кроежи и се помъчили да организират своята отбрана.

Всичко туй узнаваме от спомените на баба Еленка Кирова от село Бодрово, записани от Панайот Сребрев в Асеновград през 1896 година и запазени по този начин за историята на Станимака.

Баба Еленка била очевидец на събитията и поради това дава твърде точно и подробно описание на грабежа. Ето как, според нея, е протекло това кърваво събитие в живота на Станимака:

В очакване на кърджалийската угроза станимаклии оградили северната част на града със зидове, запрашили улиците с цели дървета и празни талиги, направили прегради от чували, пълни с пясък, и зачакали врага с готови пушки и добре наточени ками. И наистина, когато през пролетта Емин ага нападнал, защитниците на Станимака успели да го отблъснат.

Коварният кърджалия си дал вид, че се отказва от намерението си да проникне в добре защищавания град, оттеглил се и почти се изгубил от очите на възрадваните граждани.

Опиянени от тоя радостен обратг станимаклии се отпуснали, а в това време Емин ага нападнал внезапно града откъм източната му, уж природно защитена страна, прекатурил набързо поставените стражи там и се втурнал в града с диви ревове и стрелба.

Разярени от оказаната им съпротива, Еминовите даалии посичали де кого стигнат.

Изплашено от грозната сеч, населението хукнало да бяга и се нахвърлило във водите на придошлата река Чая.

Цялата река се напълнила с плаващи и давещи се хора, с ранени и убити, които вълните мятали насам-нататък.

„Писък и цирок” се вдигнали до небето, та чак и Емин ага дори се сепнал от извършеното злосторство и заповядал клането да бъде спряно и всеки да се прибере.

След това кърджалиите заградили града и започнали да ограбват къщите, като всичко по-ценно изнасяли и трупали на определени места.

Дето се съмнявали, че е скрито злато или някакво друго имане, изтезавали стопаните с нажежени железа и бодели с ятаганите ся, за да изкажат парите и скривалищата. (Всъщност за това Емин спрял клането — за да се извърши както трябва обирът).

Обирът траял три дни. Три дни кърджалиите носели денковете и ги трупали, даулите весело биели, а белоликите станимашки кокове черпели “отрудените” свои палачи с червено вино и бяла ракия.

След като всичко било събрано накуп, Емин ага обявил, че който желае, може да откупи покъщнината си със злато или сребро.

Наситил се на грабене и на жени, Емни ага оставил опустошения Станимака (Асеновград) в ръцете на своя син - Селима, за да довърши „продажбите”, а самият тоя със своята дружина заминал към Татар Пазарджик за нови грабежи и нови кърджалийски подвизи.

Забележете, че тоя път грабежът на Станимака не е както първия: всеки да граби толкова, колкото може.

Ние виждаме един много по-различен, по-търговски, нека да го наречем, обир: кърджалиите изнасят всичката покъщнина, трупат я на купища, собствениците идват, за да си я откупуват, т. е. покъщнината се превръща в сухо злато, а не в обременителни товари. След поражението си при Галиполи Еменаа никога не забравя, че претоварената с плячка орда не е боеспособна, и не повтаря вече тая си грешка.

Преданието за второто кърджалийско нападение се потвърждава и от Г. Димитров, който пише в „Княжество България”, че Еменаа нападнал града откъм Амбелино с хиляда души. Жителите на града от старата му част развалили моста над реката и тогава подплашените амбелински жени започнали да се хвърлят във водите, да спасят честта си”. Кърджалиите се разполагали три дни в града н всичко ограбили.

Колкото се отнася до годината на второто кърджалийско нападение, историкът Димитров твърди, че годината е 1810 и това се потвърждава от съдържанието на една кратка летописна бележчнпа, намерена в Хилендарски манастир върху страниците на едни псалтир и публикувана от проф. Йордаи Иванов в неговата книга „Български старини в Македония*. Ето и съдържанието на бележката:

„Ова година 1810 число пороби се Станимака”.

„Пороби се" в случая е равнозначно на оплени се, разграби се. И не би могло да се отнася за нещо друго, освен за кърджалийското нападение.

Преданието за “поробването” на Станимака бе до скоро едва ли не последното сведение за дейността на Емин ага, краят на когото оставаше забулен в мъгляви догадки. Едва отскоро, благодарение на материалите, които старши научният сътрудник при БАН Страшимир Димитров откри във френските архиви - писма, дипломатически доклади и др., - сега вече знаем с твърде голяма точност как са протекли двете последни години от живота на Емин ага и как е завършил неговият бурен живот.

От тези документи узнаваме, че през август 1811 година „аянинът на Хасково” е отново в състояние на бунт и че от района между Родосто и Одринско усилено се събират войски, предназначени да се справят с този бунт (10 август 1811 година).

Под угрозата на този нов военен поход Кърджалъ Емин ага решава да приложи много пъти прилаганото и винаги сполучливо средство за отърваване, а именно - „прошката. За тая цел той лично се явява в лагера на великия везир, придружен от двама поръчители за неговата искреност и за живота му - Бозвелият и Бошнак ага.

Как се е клел Емин ага, какви обещания и уверения е давал на великия везир, не е известно, но прошката е била измолена при едно условие: Емин ага незабавно да замине със „своята дружина” зад Дунава, за да участвува в затегналата се война с руснаците.

Емин обещава и неговото решение, че той е на път с две хиляди души кавалеристи към фронта, публично се разгласява като една радостна придобивка, дължаща се на дипломатическото изкуство на великия везир.

Разбира се, че след всичко това мобилизираната за поход срещу Емина „царска войска веднага се разпуша, но когато всичко това е вече извършено, Емин ага изведнъж се отказва от похода срещу руснаците и престъпва по този начин тържествено обявеното помирение с великия везир.

Неведнъж Емин Брадваринът през двадесетилетното си кърджалнйство е попадал в тежки положения и неведнъж се е избавял той с лъжливи клетви и обещания, получавайки прошка след прошка, помилване подир помилване, и при всяко помилване я някакъв чин, я някое владение. Но с последната своя измяна той загубва мярката, забравил, че времената се се поизменили, че го няма вече Осман Пазвантоглу да громи султанската сила и че неговото затлъстяло кърджалийство вече е към залез.

Много от кърджалийските главатари са разбрали това, смирили са се (като проклетника Сирозру - Исмаил бей Серески) и в качеството си на султански офицери воюват срещу кърджалиите; други, като Илъкоглу, са принудени да бягат; неуморимият Кара Фейзи е отседнал някъде в Брезнишко, а „непримиримите", като Сюлейман Токаджикли, Мехмед Синап и много други са отдавна обезглавени, намушени на кол или разпрани.

Само той, Емин, още „стърчи" и си позволява да разиграва и султан, в везир, и всички около себе си. Затова пък великият везир не закъснява да издаде строга заповед за преследването, залавянето и погубването на „царския изменник".

Ето какво пише френският дипломатически представител в Цариград в рапорта си от 10 октомври 1811 година за конфликта между Емин ага и Високата порта:

„Негово превъзходителство великият везир накарал да отсекат главата на Емин ага от Хасково, а синът на аянина избягал и се укрил в един от укрепените чифлици на своя баща.

Един друг аянин, чието име не е познато, изпитал същата участ. Осемнадесет аяни били изпратени да преследват сина на Емнн ага. Чифликът, в който се бил укрил, бил обкръжен и той паднал в техни ръце."

Оказва се (от следващите рапорти на същия дипломат), че слуховете за погубването на Емин ага са лъжливи, но че е имало опити за унищожаването му и въоръжени сблъсквания около Хасково между него и верните на великия везир аянин, в това едва ли би трябвало да се съмняваме.

Тежкото положение на руския фронт очевидно не давало възможност на великия везир да отдели необходимите войски за окончателно разчистване на старите н новите сметки с Емина - клетвопрестъпиика и той, както изглежда, съвсем спокойно през следващата 1812 година се опитва (за четвърти път!) да ограби Стара Загора.

Под здравата команда на капуджибашията Мехмед градът и тоя път не се предава, но “Загорето” е отново разорено от Емнновпте кърджалии, в един тежък момент, когато войските на великия везир изнемогват под напора на руските военни сили на придунавския фронт.

От доклада на френския посланик в Цариград генерал Андреосн от 25 декември 1812 година узнаваме, че султанът възлага на великия везир да накаже бунтовниците, които опустошават Румелия, а везирът успява да изпълни донякъде тая заповед, донасяйки в Истамбул главите на седем-осем от непокорните аяни.

При този нов опит да се накажат румелийските аяни, мнозина от тях намират убежище при все още неуязвимия Емин ага, в това число аянинът на Търговище.

Други пък се „укриват", като например известния Илъкоглу, който минава с лодка Дунава и се предава на русите.

„Двама бунтовници приковават вниманието на великия везир (пише в заключение генерал Андреоси) - единият е Емин ага от Хасково, другият бунтовник е Молла паша от Видин."

Очевидно в края на 1812 година Емин ага е между двамата най-силни „бунтовници" в Румелия, наред с наследника на Пазвантоглу - Молла паша от Видин.

Великият везир иска да се справи и с двамата, но решава да започне своята поредна акция срещу „главните" бунтовници, първо от Еменаа.

Затова в началото на 1813 година той пристига във военния си лагер край Одрин и започва усилени приготовления за жестока разплата с хасковския самовластник.

Всичко това научаваме от доклада на френския посланик в Цариград генерал Андреоси с дата 5 януари 1813 година (фаталното тринадесето число, както ще видим по-нататък, за Емин ага).

В същия доклад намираме и някои любопитни подробности, а именно, че силите, определени за преследването и унищожаването на Емин ага, възлизат на тридесет хиляди души, поставени под комаидуването на бившия кърджалийски главатар Исмаял бей от Серес и на одринския бостаяожи-башия Дагдевиреноглу и второ, че е решено да се действува бързо, неочаквано, за да се прегради пътят за бягство на Емин ага във Видин и да му се попречи да се съедини там с Молла паша.

В следващите доклади на Адреоси от 8 февруари и 3 март 1813 година се обявява новината, че Исмам бей Серески се е вече отправил с петнадесет хиляди, души за Хасково от Днмотнка през Крумовградско, за да ударя Емин ага в „гръб" и затвори изхода му към планината, самият велик везир е тръгнал направо към Хасково, за да хванат по този начин Емииаговите войски „в клещи”.

Към 3 март одринският бостяшджибашия Дегдевиреноглу се намира с петмнадесетдилядната се войска в Свиленград, а Исмаил бей Серески със същото количество хора - в Димотика, готов да прекоси източните Родопи.

Шпионите на Емии ага по това време, не ще и дума, са вече донесли на своя господар тези новини и той решава да потърси изход в едно ново помирение с великия везир, ала - за първи път от двадесет години насам - тоя му ход пропада, защото великият везир дава заповед двамата пратеници на Емии ага веднага да се оковат в железа, без да ги е дори изслушал.

Десетина дена по-късно, според донесението на Андреоси от 13 март (пак туй фатално число!), войските на Исмаил бей Серески и на одринския бостанджнбашия под общата команда на великия везир сключват обръча около Хасково и започва атаката срещу Емни ага.

„Погубваието на този бунтовник изглежда неминуемо!” - пророкува Андреоси в доклада си от 13 март 1813 година и не се излъгва.

Около 19 март одринският бостанджибашия влиза в Хасково и цялата зависима от Емии ага област около тоя град е окупирана от войските на великия везнр. „Емин ага е взел решение да бяга” - съобщава Андреоси в доклада си от 19 март, а в следващото донесение - от 4 април - той уведомява своето правителство, че главата на Емин ага Хасковски е пристигнала на 30 март в Константинопол и е била изложена за показ три дни.

Това е краят на Емин ага. Толкова накратко е дадено всичко, че ние оставаме някак неудовлетворени от липсата на каквито и да било подробности за смъртта на Кърджалъ Еменаа и сме принудени да потърсим тия подробности в някои от “домашните" за въпросното събитие извори.

Според един от тези извори (Ст. Кожухаров. сп. „Китка” от 1891 година) разтревоженият от настъплението на царските войски Емин ага взел преди всичко мерки да скрие имането си.

Той свикал никои от доверените му селски чорбаджии и им връчил по едио чувалче от съкровището ся, за да го скрият, а сетне да му го върнат, когато се оправи работата.

Друга част от имането на Емииджяка сам разнесал през едина нощ с едно муле по гидиклийските дерета и го заровил в земята.

Според Кожуха ров, сбиването с бостанджибашията станало край Гидикли, но това сблъскване с царската войска завършило с поражение за Емин ага и той се опитал заедно със своя син Селим и брат си Мехмеда да избяга към Пловдивско, но бил „сгащен край едно село".

Като видял, че всичко е загубено, Емннджика връчил един пищов на сина си, за да се убие сам, а с другия пищов изгърмял върху себе си и там на място издъхнал. Селим не посмял да се убие и паднал в ръцете на бостанджибашията, по чиято заповед бил жив одран, за да изкаже имането на баща си.

Бостанджибашията преседял три месеца в Хасково, през което време прибрал колкото можал от Еминаговото имане и го препратил в Истамбул, а освен това изловил много от Еминаговите кърджалии и ги набил на колове по пътя от Клокотница до Узунджово.

Заедно с това той обявил, който има у себе си от Еминаговото имане, да го представи на „правителството", защото ще има претърсване и у когото се намери, ще бъде наказан с набиване на кол. В резултат на тая заплаха много от Еминаговите чувалчета със злато били донесени в Хасково и предадени на победителите.

Другата версия за края на Емин ага се гради върху записаните от Нестор Марков разкази на Емннаговия бюлюкбашия Кара Иван, от които се е ползувал, както вече казахме Ст. Заимов при написването на своя очерк за Емин ага.

Сега вече знаем: не е вярно твърдението в тоя очерк, че краят на Емин ага настъпва по времето на великия везир Мустафа Байрактар, т. е. още през ноември 1808 година.

Затова пък другите данни за неговия край, изглежда, почиват в по-голямата си част на историческата истина.

„Балталъ Еменаа - пише Заимов - се укрепил в Хасково и чакал душманите си от Стамбол. Той станал мрачен и недоверчив към най-верните си другари. В душата му се промъкнало съмнението и подозрението.

Станал недоверчив и към Христодула и към българите-началници на бюлциите му”

Сторило му се, че има заговор против живота му, и заподозрените лица били погубени сред пладне на градския площад.

Няколко от гювендиите той разпрал в минутата, когато те му се кривели и кълчели, за да му доставят еротически наслаждения.

Дядо Иван Кара Феизи, Кара Гьорги и Пехливан Кузю се спасили с бягство от ръцете на полуделия Еминаа Балталъ.

Той ги заподозрял в измяна, те подушили работата. Преоблекли се в овчарски дрехи, напълнил чантите си с алтъни и се изгубили от кърджалийската столица. Хазнаторът на кърджалийското царство Хритодул, като разбрал, че царството на Еминаа е на свършване, задигнал от общата хазна на кърджалиите един биволски тулум, пълен е алтъни, разровил гроба на дяда си, бутнал в него тулума с алтъните, напълнил един тестемел (забрадка) със злато и пешком нощно време хванал пътя за Станимака.

Престорил се за нещастник, цанил се за слуга и след три години се върнал в Хасково, когато Мустафа паша бил изтребил вече до крак кърджалийските разбойници. Женил се, направил конаци, отворил магазини и станал първи хасковски чорбаджия.

„Тези бягства от лагера на Еменаа” - продължава Заимов – „го направили да стане още по-мрачен и подозрителен.

В това си мрачно настроение той обвинил няколко граждани българи и турци в измяна и съзаклятие против живота му; набил ги на колове и заповядал да ги набучат по окопите на града.

Хасково потреперало. Гювендиите млъкнали. Началниците на бюдюците се умислили.

Полуделият тиранин по цели нощи тичал из града с гол нож и убивал верните си патрули”.

Научавайки всичко това, бихме могли не без основание да се попитаме: наистина ли безизходно е било положението на Емин ага?

Не е ли могъл, докато везирът е събирал своите войски, да се махне той от Хасково и да изчака в някое планинско скривалище преминаването на бурята?

Изглежда, че бяството не е било вече изход за петдесет и пет

шестдесетгодишния Емин ага, отрупан с чифлици и стада, със сараи, арсенали и казарми, с кошари и с мандри, защото всичко това, на което е изграждал той своето влияние и мощ, е трябвало да остави на враговете си заедно с планината, откъдето е извирала неговата сила, т. е. неговите кабадаи и нефери.

Това би означавало даже ако сполучи в бягството, да започне след това отново, както на младите години, с тая разлика, че през 1813 година в голата като тъпан Румелия не е имало вече нито какво да се ограби, нито какво да се опожари.

Ето защо Емин ага прдапочел да дочака своите противници в Хасково и да отбранява с оръжие в ръка своите крепости, чифлици и стада, своите сараи и хареми, арсенали и казарми, а най-сетне - своята кърджалийска слава, па каквото бог даде...

Само че кърджалийският господ на Еменаа, както се вижда, не е бил много благосклонен тоя път и една пролетна заран изтръпналите хасковчанн видели полето пред себе си почерняло от войска.

Четири топа обърнали зловещите си дула към града и започнали да бълват джепане. Междувременно везирът разпратил навсякъде конни вестоносци със заповед за пълно опрощаване на хасковските кърджалии, ако те се разоръжат, а освен това да предадат главата на своя господар Емин ага.

Въздействието на тая заповед, която по тайни пътища проникнала и сред кърджалийските нефери в Хасково, ще да е било не по-малко поразяващо от гюллетата, с които обсипвали градските укрепления топовете на великия везир.

„Наченало да се шушне нещо страшно, нещо грозно между неферите на Еменаа - пише Заимов, - а самият той едва успял да се измъкне с настъпването на нощта от Хасково и „в дъжд и кал, само с 16 души другари (тези същите даалии, с които наченал кърджалийските си грабителства) отпътувал за Пашакьой".

Когато на следващата заран кърджалиите-защитници на Хасково разбрали, че са изоставени от своя господар, и хукнали да се спасяват кой накъдето види, градската защита рухнала, а „населението със сълзи на очи, с хляб и сол в ръце излязло да посреща" своите нови спасители.

Някои от избягалите кърджалии се пръснали из планината, други се предали и получили обещаната от фермана прошка, а заловените с оръжие в ръка били обезглавявани, бесени н набивани на колове. Една отбрана „чета" пленници била натъпкана в някакъв набързо превърнат в тъмница склад, където през нощта нахлули въоръжени със секири везирови „сеймени" и при светлината на няколко стърка борина насекли на парчета навързаните даалии.

Разбира се, веднага след превземането на Хасково започнало срутването на градските укрепления, на окопите и кулите, а оръжейните работилници и арсеналите паднали в ръцете на победителите заедно с другите Еминови богатства в града.

Докато изоставените Еминови бюлюци в Хасково се изпарявали или стопявали под ударите на царската войска, Емни ага извършвал последните трескави приготовления за посрещането на враговете си в укрепеното Пашакьой, където десет дена преди това бил пратен харемът начело е гюзел Гергана - най-любнмата негова жена, потурчена българка, бременна по туй време от Емин ага.

Според една даалийска песен още като пристигнал Еменаа в Пашакьой и рабрала неговата любимка какво ше има да се случи, тя се измъкнала през нощта от крепостта и боса отишла до Хасково, за да предаде мъжа си на неговите врагове.

Може това да е поетическа измислица, може и да е истина - все едно как е, едно е сигурно, че и без гюзел Гергана преследвачите на Емин ага са знаели къде се е оттеглил той и са го нападнали там в неговото най-надеждно и за случая, последно убежище - Пашакьой.

Има и сега една местност край Пашакьой, наречена „Топ кория”, където са били настанени топовете срещу укрепените кули на Пашакьой.

С тяхна помощ след тридневна отчаяна и заедно с това безполезна съпротива военният лагер Пашакьой бил превзет, а плененият Емин ага, заедно с шест души негови другари бил заведен пред пашата.

„Наченали се тогава изтезанията - пише Заимов. - Очевидци разказват, че цяла седмица висял Емин ага жив на бесилката, обесен ту с главата надолу, ту през кръста, ту под мишниците; извървяло се мало и голямо да го плюе; свикани били от Чирпанско, Старозагорско, Пловдивско и. други градове първенците - българи и турци, - за да гледат как ще се накаже Кърджалъ Еменаа Балталъ за неговите тринадесетгодишни опустошения на тракийските села, градове и градовце. Някои от гювендиите му били натъкнати на колове. Едни от другарите му на колове набили, други изклали.

Последното изтезание било: извадили червата на Еменаа отзад, натъпкали ги през устата му, после го набили на кол, отсекли му главата и я поднесли на златна тепсия пред неумолимия Тръстениклия... (Разбирай - великия везир).

Хасково се обърнало на човешка касапница. Даалийската песен казва, че румелийският бейлер-бей разпорвал деца в утробата на майка им, когато подозирал, че плодът е от Еменаа или от някой негов верен другар.

Заедно с това, не ще и дума, вървяло издирването на Емнновнте богатства, част от които били раздадени на неферите, пленили прочутия кърджалийски главатар, а другата част отишла в джобовете на победителите и в държавната хазна.

Що се отнася до бившия Еминагов бюлюкбашия Кара Иван, той след бягството си от Хасково отишъл при енинския Али паша, оттам - в Гърция да се бие за „християнска слободия", а на стари години се завърнал в Иробас, където е разказал през 1867 година своите спомени за кърджалийството и за Емин ага.

В съзвучие с тази мрачна картина около последните дни на Емин ага е и иманярската легенда за укриването на неговото съкровище, която ни предаде д-р Г. Парапанов заедно с други материали за Емин ага.

За разлика от обикновените легенди тя е черно на бяло написана в един запазен и до днес и загадъчен в много отношения ръкопис.

Без да разискваме подробно историческата стойност на тоя своеобразен „документ", ще възпроизведем накратко неговото съдържание за това - кога, къде и как е било заровено съкровището на Емин ага...

„Операцията" по заравянето на съкровището според очевидеца, участника, а след това и летописеца на събитието започнало рано призори на 1 април 1812 година, когато един керван от тежко натоварени катъри и коли се отправя от село Гидикли в неизвестна посока, охраняван „отпред, отзад и встрани" от Еминаговите байрактари и нефери.

Дъжд вали, а очите на мулетарите са вързани. Пристигнала на височината, наречена „Коруджийското кале", странната кавалкада заедно с 66 души дюлгери под ръководството на майстор Доню започва да приготовлява скривалището, в което ще бъде положено след това кърджалийското съкровище - „разни скъпоценни камъни, пръстени, златни гривни и манастирски предмети" и, разбира се - много злато.

Заровеното съкровище се покрива отгоре с пръст, която шестдесет-седемдесет души работници, въоръжени с железни тукмаци, добре набиват, докато изравняват калето „като харман".

Цялата местност след това се постила със сухи дърва и се опожарява, за да се заличат всякакви следи.

Заравянето на съкровището според летописеца е било извършено от триста шестдесет и шест души обикновени работници и майстори, освен коларите, на брой шестдесет и шест души с толкова на брой биволски коли, отвлечеяи от цариградският път с помощта на един ескадрон под командата на бюлюк-башията” Трендафил, за да превозват камъш и пръст.

Решено било всички тези хора да бъдат избити, за да не разкажат тайната на съкровището.

Осемстотин души, разделени на три бюлюка спешени конници, връхлитат държаните в продължение на пет дена гладни майстори, колари и работници и ги избиват до крак. Телата на избитите били сварени в кърджалийските казани, а костите положени в гробищата, които погубените клетници са си били предварително приготвяли.

След това конниците се оттеглят и над заровената съкровищница, заобиколен от най-верните си байрактари и бюлюк-башии, се изправи самият Кърджалъ Еменаа Балталъ, за да изкаже своите съжаления ,че не са могли да създадат свое кърджалийско царство и да прикани бюлюк-башиите да опазят клетвата си и да не изкажат съкровището даже ако бъдат печени на шиш.

Клетвата гласи: „Лю ила, илала Мохамед Рас, ул аллах! - Заклеваме се, че никой от нас няма да изкаже съкровището, ако бъде заловен от султан Махмудовите войски, макар най-големи мъчения да претърпи, и на шиш да го пекат, защото знаем, че нашият илям (смъртната ни присъда) е прочетен от шефкетли султан Махмуд... Валлахи, бил-ляхи, таллахи!"

След като всички се заклели, обречените главатари се разцелували и повели конницата към Гидикли. Там взелите участие в избиването на работниците кърджалии, били пръснати на малки отделения по кошарите между селата Карашлий, Бей Бунар и Соргуилий, кьдето им устройват богати увеселения с вино и с жени.

Когато напилите се кърджалии обаче заспиват, един специален конен отряд под командата на доверения бюлюкбашня Трендафил ги напада и ги избива “до крак".

Завършил скриването на съкровищата, Емин ага заповядва на чифликбашията Ахмед ага всичките му стада от коне, говеда, мулета, кози, овце да се съберат край Гидикли за продоволствие на събраните за бой дванадесет хиляди конници, без гювендиите и останалите таксилдари и слуги.

На свикания военен съвет се решава половината орда да посрещне султан Мадмудовата войска на Цариградския път край Свиленград и като я увлече, да й даде сражение в „големия боаз".

В същото време другата половина от ордата заедно с всичкото ценно имущество и с харема да се оттегли на безопасно място.

На четвъртия ден от изпращането на ордата към Свиленград обаче идва горчивата вест, че въоръжената с пики султанска кавалерия обръща в бягство бюлюците на Емин ага, като всички пленени кърджалии били веднага набивани на колове и така изправени край друмищата, умирали в страшни мъки.

Един от бюлюкбашиите само се спасил от разгрома - някой си Вълко Байрактар, който успял да се добере до Истамбул, приел мохамеданството, оженил се и отседнал да живее там.

Именно той записал току-що приведения разказ, който много по-сетне, чрез Кадри бея, внука на бившия Вълко Байрактар, попаднал в България при опитите на бея да организира разкопаването на кърджалийското съкровище.

Ние още в началото нарекохме тия записки „загадъчни", защото заедно с многото исторически неточности и даже фантастични съобщения, в тях е даден един разказ, удивително правдоподобен като бит и атмосфера, писан от човек, явно запознат с работите около Емин ага и с територията, на която се е подвизавал той.

Разбира се, че може да се касае до една умело съставена иманярска мистификация, но едно е сигурно, че ловкият съставил е имал доста пълна и богата информация за живота на Емин ага в навечерието на неговото погубване. И това ни даде всъщност основание да включим и тоя апокриф в повествованието за кърджалията Еменаа.

Що се отнася до неговите съкровища, че е имало съкровища, че е имало опити за тяхното скриване, все едно какви - това е вън от всякакво съмнение.

Не знаем дали хитрият Емин е скрил съкровището си по начина, описан в „записките" на Вълко Байрактар със струпването на толкова хора, с полагането на толкова труд, да не говорим за проливането на толкова кръв, което не е било за кърджалиите никаква мъчнотия. Или пък това скриване е наистина и нарочно извършено с такива „мащабни" действия и кланета, за да се отклони вниманието на бъдещите издирвачи на съкровищата в „крива диря ". Не знаем и навярно едва ли някога ще узнаем.

За личния край на Емин ага „записките” на потурчения Вълко Байрактар не споменават нищо, както и документите – старите и новонамерените, и в такъв случай вие нямаме друг изход, освен да изберем по своя воля една от двете вече споменати версии. Коя от тях е по-прява: дали че Емин ага е бил жив заловен в Пашакьой и умъртвен след изтезанията, или че се е самоубил по време на своето бягство - това засега, а може би завинаги, ше си остане в тайна.

По-важно е друго, че в началото на пролетта 1813 година, когато кукувиците на Пашакьойския „орман" оповестявали възраждането на живота, главата на страшния Емин ага е стърчала пред везировия конак в Истамбул със склопени завинаги очи.

Краят на кърджалийството не настъпил изведнъж с Еминовия край. От някои доклади и фермани, писани след злополучната за кърджалиите 1813 година, научаваме, че „забягнали разбойници, агенти на убития хасковчанин Емин ага, като Дели Омер, Хасан Байрактар и други тям подобни, върлували в Гюмюрджина, затваряли пътищата, влизали в лежащите на пътя им села и ги подстрекавали към бунт".

Че през 1816 година една дружина от триста души кърджалии все оше продължавала да действува в Одринско, което е всъщност последната конвулсия на смъртно ранената кърджалийска хидра, стискала в продължение на четири десетилетия в кървавите си нокти опожарената, обезлюдена и ограбена Румелия.

Една епоха остаряла, една феодална система полуразложена търсеше в края на XVIII век своите гробари и ги намери между другото и в лицето на кърджалиите. Кърджалиите сепнаха с грозния си рев задрямалото в средновековна дрямка Османско царство, принудиха султана да даде оръжие в ръцете на българите и ги въвлякоха като сила във водовъртежа на кървавите събития.

Кърджалийската буря ще заглъхне през второто десетилетие на XIX век, но бойната закалка у българина ще остане, за да се прояви по-късно в едно повишено самочувствие и в нови хайдушки, комитетски и най-сетне в революционни „предприятия" и подвизи.

Тая закалка е била, разбира се, скъпо и прескъпо заплатена с покосяването на не един живот и проливането на потоци кръв.

Но истина е и това, че след кърджалийското кръвопускане животът избуява с една неочаквана сила, за да отскочи българската народност в духовното си и стопанско развитие през следващите няколко десетилетия далече пред своя завоевател и многовековен подтисник.

„Ясно е (пише академик Н. С. Державин в свонте лекции по българска история), че кърджалийското движение, връхлетяло с цялата си фанатична ярост върху беззащитното българско население в империята, е по същество реакционно-националнстическо движение, насочено против султан Селим III и неговите опити за държавни преобразования в европейски дух."

Позволихме си да приведем тази оценка на съветския академик, защото някои наши изследователи на кърджалийството се опитаха да го провъзгласят за явление прогресивно, понеже било насочено против Османската империя.

Тези автори може би щяха да бъдат прави, ако кърджалийските водачи имаха предвид в случай на победа установяването на един нов държавен строй и по-справедлив социален порядък от съществуващия. Такова нещо обаче няма; няма го нито у Кара Фейзи, нито у Гушанц Али, нито у Дели Кадри, нито у Емин ага.

След като Емин ага установява самовластието си над Хасково и Хасковско, неговите усилия протичат в придобиването на нови земи, в създаване на нови чифлици, обработвани по чист феодален образец, и в налагане на собствени неконтролирани от никого данъци, да не говорим за упражняваната от него аянска неограничена власт.

Освен това за Емин ага е било все едно кой ще бъде на държавното кормило: дали реформаторът Селим III или неговите противници.

Той не се поколебава след петнадесетгодишни битки с войските на Селима да участвува в контрапреврата като съюзник на Мустафа Байрактар за неговото възстановяване на султанския престол. Това говори, че при Емннджнка не може да става дума за никакви принципи или пък за социални моменти в неговото кърджалййство.

И въобще за нас, българите, не може да бъде еднo прогресивно дело явление, каквото е кьрджалийството, след като е свързано с изтреблението на голяма част от нашия народ. А това изтребление е факт неоспорим, както е неоспоримо, че ако не беше то, освобождението от османското владичество щеше да завари България не с два милиона, а може би с три пъти по два.

Щo се отнася до Емин ага, той се разделя с живота, след като изпитва сладостите от едно пълновластие, каквото малцина преди него и след него са притежавали, на каквото малцина преди него и след него са се наслаждавали, с тая особеност, че кърджалийският цар е намерил своята наслада не в градежа, а в разрушението, не в реда, а в хаоса, не в създаването на живота, а в неговото покрусяване.

Емин ага започва като разбойник, умира като разбойник, сеейки през целия си живот само разорение в смърт. И оставя зад себе си само една-единствена грозна дума - „кърджалия" - нищо друго.